като сврака подмятам
цяла
вечер
като
орех безкрая
цяла
вечност:
1.
Не
разбирам нищо, когато се пее на френски,
но
ми харесва.
Същото
е и когато съм влюбен.
Слагам
много „може би”, когато говоря за безкрая.
Така
е и редно.
Всеки,
който дефинира любовта и безкрая,
автоматично
от тях се отдалечава.
Както
при магнити
с
два отблъскващи се края.
2.
На няколко пъти поставям
„ц”
вместо
точка.
Съседни
са,
но
явно има нещо
друго,
което
не казвам
и
клавиатурата ми цъка
педантично
и
строго.
3.
Сещам
се
за
неувереността,
с
която почвах нещо ново.
За
топката в стомаха.
И
как после ставах добър,
в
това което правя,
толкова
добър, че ми омръзваше
и
ме заливаше тъгата.
А
днес
я
няма топката в стомаха,
липсва
и тъгата накрая.
без( )крайности
съм.
Представяш
ли си,
да
е толкова простичко
и
самата думичка да го е
носила.
4.
Сърцето не се изкачва и пада
А
изтласква постоянно -
на
всички страни.
Човекът
не се изкачва и не пада,
а
постоянно трепти.
Чак
обидно ми е това изобразяване
на
човешкия пулс.
Тази
грозна машинна картина
на
сърцето.
Животът
не се състои от „горе” и
„долу”.
Нито
пък от дължината на глупава амплитуда.
Тук думите започват да бягат...
Но
да кажем,
че
важен е онзи вътрешен пламък,
който
случва всичко
и
е част от безкрая.
5.
Може би,
се пораства,
когато
имаш силата,
куража
и
нужната
устойчивост,
за
да развържеш и познаеш
в
себе си
динамиката
на
безкрая.
Като
цилкуляр,
чийто
мотор
има
нужда от здрава основа,
че
иначе е пеперуда,
която
реже
глави
в
хаотичната си природа.
Ако
впрегнеш пеперудите в машина,
може
би, ще изтъчеш безкрая.
6.
Погледът
нагоре
не
е от гордост,
а
в търсене.
Полет
е.