Сам

събуди се Сам

                                                                                       събуди се...

                                                                                       и днес

 ли няма нужда да умреш

                                                                                       да 
бъдеш другаде

                                                                                       да 
бъдеш с нея

                                                                                       да 
бъдеш

...

         От гнилия паркет се подава един голям гърбав жълтеникав нос. По него удрят капки от тавана и се пръсват на частички, които пощипват очите.

Събуди се... Хралупите на зъбите му са пълни с остатъци от вчерашната вечеря. Венците му са разранени. Дъхът му наподобява гнилия лъх на чамовия под.

"Трябва да правя ремонт. Това не е под. Това не е къща." Мислеше, вече седнал на пода, докато с лявата ръка търсеше половина пълната бутилка сред десетки празни.

И същият този човек след половин час имаше съвсем друго излъчване. Сресана на една страна гладко и правилно подредена коса. Всеки косъм беше намерил мястото си... Това беше Сам - Самюъл Стюард. Най-самотният човек на земята. И може би - единственият. Ако не бяха кошмарите и виденията му. Твърдо щеше да е заявено - Самюъл Стюард - последният човек на земята. И тогава нямаше да има нужда да става от паркета.

Транзисторът пращеше, Сам дращеше дневната порция "сметки". Изчете бая книги на тема - "сметки"... (физика, математика и всичките им производни) търсеше попиваше ... искаше го повече от всичко ... И ще кажете - Като няма друго като е последният човек на земята?!... Може би, може би би я забравил, ако имаше поне... куче, с което да си поговори:

"Какво да и кажа като се видим:

"Приятно ми е, Сам!... Не ме познаваш, но аз теб познавам много добре. Обичам бенката на лявата ти буза. Тъмнозеленото на очите ти и аромата на ванилия, който се разнася от чантичката ти..." ... Малко е стресиращо за първа среща, все пак тя не ме познава."

"12 май вторник трета година ще успея близо съм"- Написа в дневника си.

Напълни лулата с тютюн и седна на фотьойла. Беше време за театър. Плашещо е да гледаш как един мъж седи, пуши лула на прежмикваща лампа и подвиква:

"Хахах, браво, Марти, точно така му се пада...

... оууу какъв мръсник е тоя Стивънс...

... бой, Чарли, само бой.

Внимавай той има бутилка,

хахаха..."

А гледа просто обличащата се за кратко в светлина сива, плесенясала стена...

...

Още едно копче падна от ризата му. Строшено по средата. Няма вече копчета. И дрехите са на привършване. В съседите сигурно има чисто нови запазени дрехи... но той не беше бандит. От три години никой не съществува... "може да се върнат" .Тогава би поискал риза. Но преди това разговор... Как обичаше той да говори...

Облече се. Един кламер замести копчето. Черен панталон, същият цвят шлифер , маслено зелена риза с кламер вместо най горно копче, лула и пълен пакет тютюн... излиза...

...

Всяка вечер в 23 часа излизаше...

Самотни прашни улици... До ъгъла на бул. "Кросроуд" и "Лаймстрийт". Там... бяха те... Сам натъпка пак лулата свали си шлифера, седна на пейката, положи единия крак на другия и зачака...

...

Те вървяха... говореха, дишаха. Бяха красиви, бяха грозни, бели, черни, бързащи и уплашени и пълзящи като преял питон. ... Колко ли човека са изяли, за да им е толкова тежко да се движат...

Пекарят реди пресния хляб. Месарят отсреща го закача за палавата му жена. Учениците бързат за училище. Малкият Томас пак се е успал и не си е вързал връзката. Косите му са рошави и е развързан. Сам харесваше това хлапе. Напомняше му на него.

Самюъл си спомни, когато всички спряха да съществуват и той за пръв път попадна на ъгъла на "Кросроуд" и "Лаймстрийт" опита да заговори Томас. Викаше го: "Момче, момче, падна ти моливникът от сака... Ей, момче!" .... наведе се да го вземе с идеята, че ще го догони. Никой не го чуваше и ръцете му не докосваха моливника.

Пуши, мисли си и очаква тя да дойде. 23: 45... слънцето изгрява... при Сам е нощ, но в онази пряка, тепърва пуква утрото и тепърва тя ще разцъфти за 1123 път... Почва да му се повдига от тютюна. Влажен е и прекалено стар. Доста от запасите му дори са нападнати от паразити, но той го сортира, почиства и опитва да му се наслади, въпреки.

Тя идва... красива е... Поздравява всички. Всички я обичат, всички я заглеждат и се потят и свиват устни, а хлапетата просто се усмихва... Тя седна до Сам . Извади една от цигарите си .Чака трамвая. Пуши, пие кафе и говори по телефона:

"Ан, луда ли си?! Как да живея аз в този град?! Стяга ми, прекалено много хора. Добре че поне кварталът и приятен... отдавна да съм избягала!"

Да, тя живееше на две преки оттук. А тук наистина беше приятен квартал... По дяволите, какво иска тя... пречат и многото хора...

"Не, не остави работата. Мога всичко да работя, просто да не съм тук. Искам да замина някъде, с някого... ех, Ан... Всеки го иска нали? ... Ти поне имаш Дейвид... "

Засмя се... Дейвид явно е от онзи тип мъже, с които е зле, но и без тях зле... Заместител на самотата... Всяка жена има един скрит "Дейвид" и ако не успее да бъде с онзи... Принца, просто отваря врата на "Дейвид-а"... А ваниловото момиче още искаше "Принц"...

Сам стоеше до нея на пейката, слушаше внимателно всичко. Тя прекрати разговора си. Сам протегна ръка и я прокара - там, където трябваше да е лявата и буза. Всичко подсказваше, че там трябва да е... само не и допира... само не и той... Тя мълчи пуши и гледа отсрещната сграда. Има един голям плакат на "Остров мечта"... един скъпарски комплекс... Загледа го, прочете описанието на постера - "При нас купете мечти" - изсмя се пренебрежително и отметна коси... Досадно и беше, че трамваят закъснява. А на Сам му беше досадно, че не може да я погали по бузата.

...

Тя се качи на трамвая... Той наметна шлифера и се запъти към дома си.

...

Искрите едва не го ослепиха. Сивият прахоляк го задави. Кашля очите му са пълни със пушек. Поредна авария, след хиляди преизчисления и опити- пак провал! Но не, този път не е нещо сложно. Не е от онези пъти, когато просто е далеч от същината на експеримента. Сега просто е разменил полюсите на магнитната намотка... Сам разработи проекта, който ще го отведе там - в света на ваниловото момиче. Ще успее той, самотника, останалият последен човек в затворения лабиринт, да се слее с онези от ъгъла на "Лаймстрийт". Оправи "Ксерокса" - той така казваше на неговото открие. Този "Ксерокс" щеше да му направи копие на него и в другия свят. Може би бе по скоро факс, по който той ще се изпрати там, но "Ксерокс" му звучеше по запомнящо се. Все пак, там той може би ще е велик учен. И трябва да има помнещо се име неговият проект.

...

Облечен, както всяка вечер, подготвен, зареден с тютюн и с импровизирана роза от виолетови салфетки той отива за поредна среща. Но този път ще е различно.Трябва да е различно!

Върви и премята из главата си :

"Здравей, аз съм Сам...

Привет... Самюъл се казвам...

... Да ви почерпя кафе и сусамени кифлички"... Той я познаваше, знаеше какво иска и обича, бе готов да и го даде... Бе готов, дори да избягат за някой град, далеч от тук или да живеят в този, приятния квартал. Където месарят закача хлебаря. Томас е рошав и закъсняващ. Там са най-красивите и приятни залези. А трамваят е...)

Върви, ръцете му треперят, поти се. Опитва се да говори на глас. Появи се страх в него, че е забравил да говори на глас. Чува ли се или не се?! Наистина, не можеше да си отговори... Още една пряка. Още миг и мечтата му се сбъдва. Толкова години, толкова самота. Сега е готов да даде всичко от себе си... Себе си... Той го даде... той... даде наистина всичко от себе си за да разкъса самотата...

...

Тишина. Няма ги. Счупи се нещо в него. Невидима сила го сграбчи през плътта и го усука като мокър парцал, докато и последната капка дъх на се отдели от плата. Едва пое дъх... Успя да запали... По гадно му стана. Метна със всичка сила лулата си по посока постера на "Острова мечта"... мечтите са купуват...

Допълзя до "тяхната" пейка. Наведе глава и се разплака. През всички самотни дни и нощи. През цялото време, Сам не заплака, защото го крепеше надеждата, че някой ден ще седне до ваниловото момиче и ще каже: "Здравей, аз съм Сам!" ...

"Здравей, аз съм Кристин! Имаш красиви мигли, не плачи!"...

...

Той продължи да плаче. Тя продължи да му говори. Не я чуваше. Наоколо хората от ъгъла на "Лаймстрийт" и бул. "Кросроуд" продължаваха да съществуват. А Сам вече не ги и виждаше...