Личности (Целувка с дъх на Рио)

„Оу, развържете ме само и ще видите как ще ви оправя вас. Само свалете тези каиши и няма да усетите, как ще се затичам към стената и ще разбия главата си там. Може би ако си глътна езика, ще стане. Но как, намордникът ми пречи. И стените сте тапицирали, мръсници. ... Костадинов, събери се! Мисли! Как можеш да се самоубиеш?



Купонът е във вила на пет километра от града. Луксозно обзаведена, с басейн и дървени беседки, оградени с бели завеси. Светлината от свещите придаваше на ратановите мебели красив релеф. Наистина имаше нещо източно в този тип мебели. Светлината рисуваше знаци по тях. И всеки, който можеше да вижда, четеше нещо различно от...

„На такива мебели сме го правили с футболиста" – каза една, изрусена до бяло, около 25 годишна девойка, със маслено зелена рокля, под която не носеше бельо.
„И министърът има такива мебели на вилата си.“ - Отвърна младежът, който беше с нея и хищно поглеждаще в деколтето ú. „Как бих ти го начукал. Министърът чука такива като теб. Ах..." - Мислеше си той.

Аз продължих да си пуша и да скучая на една тъмна маса в ъгъла.

„Уважаеми гости. Ще ви помоля и поканя да отидем на този наш малък импровизиран площад. Където ще се проведе нашата опознавателна игра." - По халат и пушеща някакви пури, които изглеждаха отвратително несъразмерни с добре лакираните и слаби ръце, домакинята събра гостите си на площадката до басейна.

Започнаха да се представят. Бяха като клуб на анонимни алкохолици. Русото момиче, което се радваше на ратана, стана и извика.
„Здравееейтее (тук изскимтя в нещо като усмивка), казвам се „Спах-с-футболиста“. - и клекна пак на плочките.

Домакинята каза - „Казвайте и нещо кратко за себе си, моля ви. Ще ни бъде приятно да разберем повече."

Тя продължи  - „Футболистът има „бентли“. И там сме го правили"
Всички аплодираха и подсиркваха... “Браво, браво..." някои мислеха - “Ей, какво момиче, а е само на 25!"

Стана един дебел, моржообразен силует, разкъса тъмата и подаде нос на светло.
„Здравейте, „Пастирах-колата-на-Министъра" се казвам. Не е една кола. Има „бе-ем-ве", „ауди“...“

„И в „аудито" го правихме" - обади се доволна и пляскаща на моржа блондинката.

Див и енергичен младеж скокна, прегледа бързо всички седнали около басейна и каза:
„Аз съм „25-сантиметра-ми-е". Какво да кажа за себе си?! Понякога и 27 достига.“

„Ех, какъв купон, каква атмосфера. Какви хора.“- Горди са всички, че са там.

Стана една рижа, зеленоока девойка. Изглеждаше мила и нежна. Имаше нещо романтично в нея.
„Моето име е „Рапарът-ми-е-млечен-брат". Майка ми го кърми, а сега вижте къде е."

„Браво, браво! Какви хора, какви..."

Запалих поредна цигара. Не помня коя подред. Дори кутиите не знам. Свивам си празната цигарена кутия. Мисля какво да направя от нея. Две са идеите ми – пате или човек. Патките са по-лесни. Но понякога е по-лесно да направиш човек, отколкото патка...

Стана един, около 40 годишен мъж. С мустак и потник под бялата риза.
„Здравейте, „Бях-на-една-маса-с-Фолк-певицата". Пихме 24 годишно, отлежало уиски. Тя ми каза -„Подай ми солницата.“
...

На купона бяха около 30 човека. Гордо ставаха и се представяха. Аз продължих необезпокояван да си сгъвам цигарената кутия. Докато не се случи нещо красиво. Нещо, което дълго време ще помня. Както помниш първа глътка въздух. Ще кажеш, това няма как да помниш, но повярвай ми, всеки помни първата си глътка въздух.
От басейна излезе едно невероятно красиво момиче с раиран синьо-бял бански. Светлината на фенерите около басейна се разхождаше по тънките ú и така приятно загладени, тъмно бронзови бедра. А всяка крачка пречупваше светлината на безброй въздишки. Тя седна до мен.
„Уффф. Водата стана леко хладна. А пък и жабясах, ръчичките ми станаха като гъба.  Без пръстов оптечатък останах. Мога да имам кариера в автоджамбазкия занаят."
Аз си сгъвах, погледнах я и продължих да си мълча.
Тя се усмихна, надвеси се над мен, и ме погледна в очите, все едно се навежда и гледа в ракла. Каква усмивка имаше!
„Какво правиш? Какво трябва де е това сгънатото?"
„Човек."
„А това от станиола, каква точно част на човека е?“ – попита тя.
„А, това са крила. Мислех да правя патка. Но пък е по-лесно човек да направя."
Тя се разсмя.
„Колко си прав.“ - Пак се разсмя - „Колко, наистина, си прав! Но, виж“ – сложи станиолените крила на моят картонен човек – „Какво ще кажеш?“
Погледнах я. Няма такава усмивка! Няма такава първа глътка въздух! Засмях се. Облегнах се рязко назад. Извадих още една цигара, запалих я и я питах.
"Коя си ти?"
„Аз ли, хм... момичето от басейна, което присади криле на твоя човек"
„Приятно ми е... аз съм момчето, което харесва усмивката на същото това момиче „
„А как се казва това момче, което..." - я прекъсна домакинята...
„Ей, ей... кои са тези двама, които се крият в мрака. Елате да ни се представите, ако обичате... Ела първо ти, момче. Няма да ти избяга дамата... Нали?"
Вдигнах рамене – прошепнах и - „Бъди тук, моля те!“

Взех микрофона.
„Казвам се Георги Костадинов. - чух шушукане. Чух странно шумолене. Не ме притесни особено и продължих – „... на 23 години съм. Работя във фирма за ВИК. Обичам да рисувам и да пиша стихове. Мечтая да отида в Рио. Желая да намеря жена, за която да заложа всичко, което съм, за нещо ново и красиво. Нещо, което да ме накара да се почувствам жив. Да се почувствам човек. Да ме изпълни със смисъл. Да постигна нещо в този живот. С което да оставя следа. И аз да надера две черти в тази черна, камениста скала на времето"

На ум си казах - „Олях се" ... Пък и не ми обръщаха внимание. Или пък стана точно обратното. Прекалено голямо внимание ми обърнаха.
След 20 мин. 

„Добър вечер, сержант „Дядо-ми-беше-в-парламента", съм аз. Вие ли се представяте за Георги Костадинов?"
Погледнах го. Отговорих:
„Аз сЪм, Георги Костадинов!“

„Ще трябва да дойдете с мен.“
....

Сърбят ме очите. Светлината е убийствена. Пореден шамар зад врата. И пореден един и същ въпрос.
„Как се казваш, момче?“
„Георги Костадинов – профъфлих с пълната си с кръв уста, защото шамарите не винаги бяха зад врата.
„Тц тц тц, отворко. Колко още бой искаш да изядеш? А кажи поне кой е този Костадинов. Трябва да е някой големец. Мутра ли е, какъв е... шахматист?"
„Аз съм Георги Костадинов!"
Събудих се след 10 минути. Във времето, в което ме нямаше. Бях при една... усмивка, която изплуваше от басейн. Една красива девойка. Имаше опашка. Русалка беше. После изведнъж от гърба и цъфнаха, като розови листя, нежно бели криле. Леко пробиха плътта. И изведнъж... рязко се изправи и люспите по опашката и се изръсиха по земята, като строшено стъкло, а крилете и така светеха, примижах с очи...
„Бихте ли отместили лампата“ – казах.
„Ще те отместя аз теб. И ти си май от онези хулигани. „Клуба на различните“. Колко сме пребили като теб. Те имали били имена. Те били личности. Имали свой живот и искали да бъдат различни. Различни. Нищо нямат. Без държавата, без реда, който градим толкова време нямат и няма да имат нищо. А сега имена им липсвали. Индивидуалност... хрр хррр" – издаде звук на заклан глиган и отхрачи една маслено зелена, със жълти петънца, храчка. Която, по някаква необяснима за мен причина, се залепи на моето лице.
Сержантът погледна огледалото. Правеше тъпи физиономии. Излезе.
След няма и пет минути дойде един, слаб, излъскан тип. Мълчеше. Плашеше ме. Наблюдаваше ме.
„Как се казвате?"
Изсумтях... „Знаеш какво ще ти кажа... да си спестим време. Изглеждаш ми значително по-интелигентен от твоя... к-к-колега?"
Врата се отвори с трясък. Онова дебело копеле се изстреля като разярен носорог. Стовари ме на земята. И ме блъскаше зверски... юмруци, шутове. Бях вързан за стола. Кръв бликаше. А той крещеше:
„Аз ли съм ниско интелигентен?... аз? ... И аз искам име. И аз се уморих да съм нечие копие... И аз... Деца имам, мамка ти... три деца... Ти ли ще ги храниш?... Боклук такъв!"
Замириса на опърлено. Той се отпусна върху мен. Другото ченге изключи шоковата палка.
„Отведете го. Знаете какво да правите." - нареди на още две ченгета, сухо, безизразно и нечовешки излъскания тип. Все едно всеки ден пращаше хората, там където „знаят какво да ги правят“. И сега си отговорих кой е той.

...


Как да се самоубия.  Тази клиника не ми помага. Влудява ме. Затова ли са клиниките. Да те влудят. Стотици хапчета... Поне са красиви. Зелени, розови, лилави. Обичам най-много червените. Шестоъгълни. Приличат на рубини. Имат ослепителен блясък. И такъв предизвикват в „гостите“ на клиниката.

„234 номер, време е за хапчетата. - това беше сестра „Дядо-ми-познаваше-Поета“ . Недоволна от своето име и успех. „Поет! Пффф, дядо ми познавал поет. Как да живея аз. Не мога да си намеря работа по-добра от санитар или обслужващ персонал. А исках..." ... Искаше да стане хирург. Сърдечен. Харесваше ми. В нея имаше борба. Която споделяше обаче само с нас, лудите. Само на мен споделяше, че тя иска да бъде нещо друго. В замяна на моето слушане на душевните и терзания, тя ми помагаше да повръщам всеки път хапчетата, след като ми ги даде. Отиваше в стаичката си, където имаше камери. Навсякъде в клиниката имаше камери. И там тя се събличаше чисто гола. Правеше го еротично и красиво. Всички охранители я наблюдаваха. Докато аз бърках в устата си и повръщах...

„Как си днес, 234„

Развърза ме... ръцете ме боляха, схванат бях целият.

„Като всеки ден, скъпа, като всеки ден. Боря се с лудостта, искам да бъда нормален човек.“ Едва се сдържах да не се разсмея. В такива моменти тя ме риташе по глезените, при това доста силно. И забравях за налудничавата идея да се смея.

„Имаш писмо." И отиде за поредния си „стриптийз“. Мисля си, обаче, че наистина и харесваше. Не моралната красота на жеста, че прави добро на мен и ме покрива. А просто и харесваше да я гледат, докато се съблича. Пък и имаше какво да се види.  Гъстата, чуплива коса стигаше до дупето и. Дори под безвкусно скроената (дори за работна дреха) униформа, пълните и гърди се очертаваха. Понякога и шепнех – „Скъпа, ще те взема в Рио, там можеш да бъдеш танцьорка. Гола и дива. Пясък, коктейли. Богати, красиви мъже. А ти ще бъдеш, тази която опива очите им."

Тя пак ме риташе. Но се и усмихваше.

Отворих писмото.
„След два часа ще ме видиш. Помниш ли синия бански. И човекът-патка"

Познавате ли чувството, което се появява, когато видиш липсващ любим човек. По гръбнака минава ток, по лактите също. И някаква върховна сила кара цялото ти същество да се усмихва. Велика сила е тази. По-могъща от всички изстреляни спътници и работещи заводи. Сила, която... Русалката от съня ми ме помни. И сега ще идва да ме види. Как ме е намерила. Как и защо. Еййй, не ми пука. Тя ще дойде. И пак ще е усмихната и красива. И пак ще ме гледа искащо и вдъхновяващо.
..

„234, добър ден!“ – тя е – „Аз съм доктор, „Бях-любовница-на-Олимпиеца"

Изстинах. Замръзнах. Разпръснах се на съставни части из стаята. Из цялата клиника. Целият град, свят, небитие... когато бършете прах вкъщи – от мен е! Когато лешояди късат мърша в някоя прерия – аз съм! Когато хвърляте прах в гроба на прясно заровения ви близък – аз съм и в него, и в пръстта, която загребвате с треперещи пръсти... И тя е като тях. Защо... защо...

„Майната ти" - изревах... Нямаше да се хареса. Това ще е връщане назад в програмата за „нормализация на личността“. Много месеци ще ми струва тази псувня.

„Дръжте се прилично, 234! Аз съм докторът, който ще напише решението Ви днес. Казаха ми, че сте напреднал и предсрочно ще прекратим лечението. Но мисля, че са ме излъгали..."

Гледах като болно животно. Болеше ме. Сега мога пак да изиграя театъра, който разигравах от месеци. Пак да се направя на „добре вървящ по програмата". Но лъжех... тях... тях лъжех, в името на мечтата точно за това момиче. А и тя... и тя е като тях. Някой дръпна тухла от кулата ми. Най-долната. Наоколо е пълно с прах. Облаци от прах. Прах от страхове. Разбити илюзии и затъпени сетива. Ако същото момиче, преди шест месеца ми наля глътка въздух. Днес като стокилограмов боксьор изкара всяка наличност на дъх от гърдите ми. Чувствам се лек. Безчувствен. Умиращ. Сълзите напират.

Тя повтори:

„Излъгаха ли ме, номер 234?“



Нямате представа колко трудно ми беше да се събера и да кажа -
„Не са ви излъгали... Напредвам... Няма и следа от това, което не трябва да съм аз... И прашинка няма от моята стара неуравновесена личност!"
Тя си замина. На излизане остави една кутйика. Кафява, кожена. Отворих я... вътре беше онзи „паткочовек“, който сгъвах така старателно, в мига, в който се запознахме. На едното му крило пишеше:

„Тази вечер излизаш. Помня те, мой правещ-ангели-приятелю. Необходим си за нашата битка, Георги Костадинов... Небходим си и на мен...



Целувка с дъх на Рио – Ели."