В склад съм. Ако съдя по аромата и
температурата, е хладилен склад за риба. Облечен съм есенно-зимно. Палто и
пуловер. Черен панталон и черни кожени обувки. Не помня цвета на бельото си.
-Сини слипове. Тъмносини.
Срещу мен идва силует на мъж. Висок е около 1.5 метра. Примижах.
Светлината дразни очите ми. Притворих ги. По-скоро е висок 2.5 метра. Цял метър
разлика?! Хм... Наклоних глава наляво. Силуетът се разтече като вода в нивелир
надясно. Наклоних се надясно, той пък – наляво. Изправих се и го гледам, вече е
пред мен. Висок е под 1 метър. Обикалях го като коте – кола-играчка на батерии.
Минах зад него, клекнах. Той е висок 1.5 метра. Източникът на светлина беше
един. Човекът не мърдаше. Откъдето и да го погледна, той беше в силует. Мрак.
Сянка. Седя пред него и го гледам право в очите. Или поне в мястото, където
трябва да са. Сега е висок точно колкото мен – 185 сантиметра. Стоя и го
гледам, той не помръдва. Насочих пръст към носа му.
- Ха-ха-ха – изсмя се.
Уплаших се. Опитах да побягна, да
избягам. Той ме хвана със силуетните си ръце. Хилеше се и ме поклащаше. Все
едно танцуваме танго. Все едно танцува танго, но с труп. Наведе ме към земята,
погледна ме в очите и ме целуна.
...
В склада има шест стола. На първия стол седеше едно русо хлапе със сиви
къси панталонки и тениска с котви и корабни въжета. На врата си имаше прашка,
закачена като лекарски слушалки. От джоба му се подаваха две сини очукани
колички. Нервно почукваше по стола и мълчеше.
На втория стол отляво-надясно (бяха
подредени в кръг), седеше един клошар. Имаше рядка, дълга бяла брада. Под
ушанката му се подаваха немити прошарени къдрици. Носеше поне пет пуловера. От
всеки се виждаше по една част. Беше със син омазан гащеризон и военна куртка.
Стискаше здраво в ръка една дамска сребриста чанта. Внимателно гледаше стоящия
срещу него мъж.
А той беше около 35 годишен, облечен в тъмносин костюм, под който носеше
черна риза. Обувките и каишката на часовника му бяха от крокодилска кожа. Беше
късо подстриган, гелиран. С бяла и самоуверена усмивка. Чертите на лицето му
бяха добре оформени.
До него беше една едрогърда блондинка
с бяла копринена рокля, с голямо деколте. Другата и единствена част от
облеклото ù бяха едни сандали с висок ток и тънки каишки, на които закопчалката
беше с формата на пеперуда. Имаше желаните извивки от всяка жена и мъж. Косите
ù бяха прави дълги, и силни. Често изпускаше запалката си и се навеждаше бавно,
а още по-бавно се изправяше. Така че погледите и на хлапето, и на клошаря се
събираха в нейното междугърдие.
Между блондинката и клошаря седеше един мим. Или клоун. Нещо средно.
Определено беше банален и некадърен като мим. От половин час не спря „да яде
ябълка” и „да опипва стена”. Друго не правеше. Имаше си нос-свирка, червени
бузи и бял грим на лицето. За дрехи може би беше използвал катастрофирал
дирижабъл. Подозирам обаче, че за клоун го бива. От време на време обръщаше очи
и се хилеше така, че ако не ми беше адски студено и аз щях да се засмея.
Всички впериха поглед в мен.
- Защо си гол? – попита блондинката.
Погледах се. Гол бях. Но не се
притесних. На фона на обстоятелствата около мен...
- Не знам. А вие защо сте тук? И къде
сме?
- Не знам, но ми е скучно – каза
хлапето.
Елегантно облеченият звъни по мобилния
си телефон. Изсмя се. Стана и се развика:
- Добре, Димитров, добре! Добър
майтап. И телефонът ми няма обхват. На коя камера да се усмихна?! - смени тона.
– Копеле извратено! Да ме упоиш и да ме затвориш тук с тези актьори! Добра
постановка. Но аз не съм идиот. Какво искаш да докажеш? Не съм аз слаб. Не съм
Димитрова, на която, като викнеш, се напикава! – после прокара поглед през
заобикалящите го хора.
- Пичове, не знам колко ви е платил,
но двойно ви давам само да ми кажете кой стои зад това.
- Поне на мен никой нищо не ми е
плащал. Дори не знам къде съм. И как стигнах тук – каза блондинката.
- Добри пари е извадил, гадината!
Убедителна си. Добри актьори е наел. Почти ти повярвах, че наистина си тук
случайно.
- И аз съм така. – каза клошарят.
Елегатният погледна хлапето и то кимна
положително с глава. После погледна и мен.
- Колко ли бих взел за да ме затворят
тук гол?! Хм. Разсъждавам си аз. Иначе не знам, човече. И аз не знам какво
става.
- Не е нужно да знаеш какво става. То
просто става. Не ти трябва да знаеш колко съм висок. Нито да виждаш чертите ми.
Нито пък да знаеш има ли ме, или не. Мен ме има повече от теб. Но ме няма и
повече от теб. Може и да не е така.
Беше силуетният мъж. Всички го
гледаха. И те май бяха преживели каквото и аз.
- Да, всички сте тук заради мен. А аз
не съществувам. Съществувате само вие. Което би трябвало да означава, че сте
тук заради себе си. А може и да не е така – и пак се хилеше.
- Добри специални ефекти, добри. Мамка
ти, Димитрррррррррррррррр-р-р...
Силуетният човек насочи дистанционно
управление към главата на Елегантния. Натисна едно копче и той замръзна.
Натисна друго и главата му се трансформира в плазмен екран.
На него почнаха да прескачат снимки.
Беше нещо като презентация. Появиха се следните снимки:
Семейна снимка – мама, тате и русо
хлапе. Абитуриентски бал. Грамота. Самолет. Жена и малко дете. Строшен фар на
автомобил. Морга. Огромен лъскав офис във висока сграда. Мерцедес. Жени по
бански. Жени без бански.
Силуетният го "изгаси". Но
главата му продължи да е... екран. Насочи дистанционното към хлапето.
Болница. Лекари. Плюшен, огромен сив
мечок. Оранжева детска книжка. Плачеща жена. Липи. Пакетче лешници. Сив прашен
дъжд. Тичащи коне. Дете на пътя им.
Следваща жертва на дистанционното беше
блондинката.
Плачещо момче. Дамско бельо. Мерилин
Монро. Адриана Лима. Дамски обувки. Скалпел. Шевове. Червило. Пудра. Лимузина.
Голи мъже в еротични пози.
- Аре, цъкай – профъфли през зъби
клошарят.
Пейзаж – маслени бои. Пейзаж –
акварел. Натюрморт. Портрет на гола жена. Натюрморт с водка „Бесследная“.
Шампанско. Светкавици от фотоапарат. Малка масичка в ъгъла и тъжен мъж.
Гилотина. Спринтьор на сто метра по екип. Шахматна дъска, наредена с малки
бутилчици водка.
Клоунът дочака своя час.
Лилави цветя. Червени цветя. Усмихнато
момиче. Бели цветя. Жълти цветя. Друго усмихнато момиче. Сърце, омотано в бинт.
Емотиконка – усмивка в сълза. ((:>. Заек в шапка. Пушка. Аплодираща публика.
Мой ред е.
---, ------. ----, -----------------.
------ ---- ----------. ------ --- --- ------- ---- ---.--------- ----
-----------.-------.---------------------.-------------. ---- ------ -----
------------- ---. ---- - --- -- -----. ------ .
Станахме. В склада влязоха шест
неземно красиви момичета, жени... 18-30-годишни. Взеха по един стол. Минаваха
пред силуетния и вдигаха столовете, както се обявява рунда в боксов двубой.
Шест стола, шест надписа на гърба на
тях.
На всички пишеше – „последен ремонт” и
после датата:
1985 Януари, 16
1989 Ноември, 10
2012 Май, 6
1991 Юли, 29
2012 Май, 6
2030 Септември, 1
После събраха столовете и ги сложиха един в друг, както се слагат
градински пластмасови столове. Всички ние, един върху един, насядахме на
купчината столове. Една от мацките си свали престилката. На всяка от работните
им дрехи имаше бадж с името ù. Прайдина* се казваше първата девойка. Тя свали
връхната си дреха и остана по бельо. Имаше големи, стегнати гърди. И дълга,
буйна черна коса. Със здраво и атлетично тяло беше. Извади от куфара си (носеха
и куфари с инструменти) една газова горелка. Запали я и я насочи към нас.
Пламъкът беше дълъг около два метра и за миг ни разтопи заедно със столовете на
сиво-бяла лепкава маса като стопен найлон.
От куфара си Ангерина* извади
пожарогасител и охлади кипящата сплав. Което беше странно, защото следващата
операция беше коване. Нея осъществи Саурина*. С един огромен десеткилограмов
чук с дълга дръжка. При всеки удар гърдите ù подскачаха, капки пот избиха по
цялото ù тяло. А тя се усмихваше, все едно прави любов, и блъскаше със силата
на локомотив по нереалната маса.
След като материалът доби сгоден външен вид, наред беше жената на име
Джойна*. Тя окабели приличащия на манекен обект.
С доста опит чевръсто наниза после
латексовата пъдвързия на манекена момичето с поетичното име Фиърина *.
Последна по довършителните работи беше
една скромна девойка. Тя не свали престилката си, дори косите ù бяха вързани.
Но беше най-красива от всички. Извади от куфара си бои и пера от птици. Оформи
устните. Оцвети очите. Накичи ги с клепачи и мигли. Погледна после Мъжа. Хареса
го. Не се сдържа, и го целуна по бузата. Там се появи една малка кафява
бенчица.
Жените бяха доволни от свършената работа. Само Лавиния* (последното
момиче така се казваше) отиде при Силуетния и каза:
- Татко Време, страх ме е за него.
Можем ли да го пуснем така?
Той я погали по главицата, прегърна я
и се отдалечиха в коридора...
....................
*англ
Прайдина - гордост = pride
Ангерина - гняв = anger
Фиърина - страх = fear
Лавиния - любов = love
Джойна - радост = joy
Саурина - мъка =
sorrow
