Дъбицата

   Стефан се прибра, от четири дни го няма. Днес е петък, излезе във вторник в гората. Без причина, без повод. Идва, небръснат с дълга чуплива коса. Висок около два метра. Мургав със тъмни, гъсти вежди. Сърдит на себе си и на всичко около него, може би, защото е още жив. А може би, защото не е. Развява пушката както джентълмен бастун и си подсвирква.
„Ще ядеш ли?„ - попита го майка му.
"Как мислиш, дали ще ям?"
Жената отиде до градината, откъсна един огромен розов домат, две краставици. Сложи ги в една пластмасова кофа и отиде да избере парче месо от мазето, където то се опушваше.
„Къде е кучето" - запита го тя.
Той мълчеше. Не че тя не знаеше какво се е случило с кучето. Но искаше да получи отговор от него.
„Попитах те нещо".
Продължи стръвно да къса със зъби парчета месо и да мълчи. И тя замълча.
„Ех... не е виновно то. И на бай Иван щерката не е виновна."
„Тя си го търсеше" - профъфли безизразно и замълча пак.
"А кучето какво ти направи, идиот такъв?!"
Мълчи и продължи да яде.

     Безброй картини изкачаха в съзнанието му. И два пъти повече въпроси.
Не можеше да избяга от тези гласове. От този разговор. Преди години  беше проведен и оттогава той не е същия човек.

„Обичаш ли ме? Би ли застанал до мен? Би ли могъл да осигуриш един сигурен живот на нас? Защо не се съгласиш с Давидков? Той ще те издаде. Зарежи тези истории и вярвания, че изкуството не се продава. Нали искаш да имаме бъдеще, да имаме сигурност. Как ще я осигуриш? На село, с овощната, твоя, велика градина?! А той ще ти плати за..."

„Какво ще плати? Замълчи. Каквото съм рисувал, не съм го рисувал за пари. Същото е и с писаното. Давидков е акула. Не го интересува какво съм искал да кажа, да променя да изразя. Клиенти са му псевдо интелектуални мутри и техните жени. Които закачат нещо розово на стената да им отива на мебелировката."
„Да, да, вечните твои блянове за промяна, за велики дела в изкуството. А как живееш ти? Как? Важно ли е това? Това ли е проблемът ти? Или подребата на света? Наистина и аз вече почвам да мисля, че си луд. Кой си ти да подредиш света, като те е страх да поемеш отговорност за живота си! За... някого, който зависи от теб. Разчита на теб."
„Няма да ме разбереш... няма."
„Наистина не те разбирам. Той ти предлага пари, които ще те изведат от това тъпо село. И ще ни осигурят... на теб, на мен и на... Голям инат си... просто ми писва, разбираш ли? Боли ме да те гледам в тази смотана кръчма и в това убито село. Само овощната градина ти е в главата. Пари от това няма. Разбираш го."
„Ще има пари. Казах ти. Няма да е скоро. Но съм говорил..."
„Говорил си... износ за Испания. Откога ги слушам тези... откога?... Живея на село, пера в леген... тоалетната е външна... Баща ми каза..."
„Да, да баща ти, нали? Важното е той какво казва. Не заслужаваш ти такъв живот! Аз съм един безделник и мечтател. Такъв съм. Каквото щеш прави, такъв съм и такъв ще бъда. Не те задължавам да си с мен. Прави каквото щеш."
„Отдавна да съм те зарязала, но..."

„Какво но?... Ми зарежи ме, тръгни си. Както направиха всички. След като не оправдах очакванията им. Аз няма да се продам. Няма да го направя. Сам съм бил дълго време и пак сам ще бъда. Върви и ти където искаш. Отиди си и ти. Махни се от живота ми. И ти искаш да продам себе си. И ти не си с мен, защото съм аз. А защото от мен се очаква да бъда нещо. Но аз не го искам. Ти го искаш и очакваш от мен. Но аз не го... Майната ти!... Прави каквото щеш..."
Тя замълча. Сведе глава. Беше дошла да му каже нещо важно. Но той продължаваше да бъде студен и откъснат. Заровен в една мечта. В едно бягство. Да бъде сам годподар на живота си. Да бъде сам в живота си. И да го нарисува друг. Тя си хвана влака и замина за града. След това той научи, че е взела всичките му картини, които й подарил и ги е продала на Давидков. Без той да знае. И заминала за Варна.
Но това той и прости. Наистина беше звяр единак. И обичаше самотата и мечтите си. Причината за сегашното му освирепяване беше породена от скорошната им среща. След пет години те се видяха.

„Тати, тати" - едно малко, русокосо, къдрокосо момиче викаше по Стефан...
Той се загледа в тичащото към него дете. Гледаше го и някак му вярваше на думите. След това видя и жената, която е с него...
Прескочиха погледи. Замълчаха. Тя искаше да каже нещо. Искаше да не се чувства засрамена, унизена и хваната в престъпление. Но как да излъже за нещо толкова истинско.
„Здравей, това дъщеря ти ли е?"...
„Не... това е дъщеря ни..."
Не можеше наистина да го излъже. Детето позна баща си. А го беше виждало само на снимка. Какво да каже тя. Да изрече една убийствена лъжа. Отново да избяга.
Мълчат. Стефан прегърна детото и се разплака. Майка му го взе. То продължи да гледа мъжа и да вика: "Мамо, това е тати"...
Мълчаха неудобно. Тя не отрече пред детото, че това е баща му. И пред бащата, че това е детото му. Просто си тръгна... Просто замълчаха и се разделиха.

...

     Това беше причината за лудоста на Стефан. Причината да утрепе кучето. Да пие до сутринта, да изостави овощната си градина. Дори и да опетни невръстната щерка на бай Иван. Звяр. В това се беше пръварнал този мъж. Звяр, който не уважаваше и не обичаше никого. Всички го отбягваха и говереха за него. Луд бил. Болен. И може би имаха право.

...

„Наяде ли се? Имаш да присаждаш. Трябва да обновиш градината."
„Каквото искам, това ще правя. Защо ти е тази кирлива градина? Защо ти е?...
Днес ще режа дъбицата. Да знаеш."
Тя го чу. Помисли малко, замълча. Погледна го в очите и каза:
„Не можеш да го направиш , знаеш... това дърво е израстнало, когато си се родил. В него е твоят дух пазител и късмет..."
„Дух пазител и късмет?... Глупости!... Къде ми е късмета, къде е тази сила, която ме пази? Къде е? Какво ми донесе този дух? Само нещастие. Детето ми, майко, е на пет години, а съм го виждал веднъж, веднъж... Позна ме случайно на улицата, жена ми е на майната си. Нищо не става от мен... нищо... Хората ги е страх... но не ме интересува. Никого не искам аз. Нищо не искам... Не искам късмет. И пазители не искам ..."
„Давай, и него отрежи. Съсипи всичко, което си. Всичко..." - тя вдигна ръка и излезе... Дойде след няколко минути и извади от джоба си писмо.
„Това го остави Ема. Каза да го прочетеш."
„Кога е идвала?"
„Когато се беше запилял в гората. Чети го!"
Отвори плика, наля си още една чаша и зачете.
„ Здравей. Както вече знаеш, имаш дъщеря. Казва се Анна. На пет години е. Исках да ти кажа онзи ден, когато си тръгнах, но ти не пожела да ме чуеш. От теб исках просто да покажеш, че можеш да бъдеш мъж. Да можеш да осигуриш нормален живот на детето си. За мен не ми пукаше, наистина. Свикнах с твоята лудост, обичах те такъв. Но исках нещо добро за детето ни. Ти не пожела да ме чуеш. Продължи да бъдеш онзи човек, който обичам, но ме е страх. Сега съм тук, в града. Дъщеря ти има нужда от баща. Знам, че трудно ще ми простиш и може би никога няма да го напрвиш. Но тя е твоя дъщеря. И има нужда от теб."

...

       Блъскаше с брадвата по дървото. И викаше. Нечовешки викове. Зверски. Потеше се, от ръцете му течеше кръв. В главата му кънтяха гласове: „Дъщеря ти има нужда от теб...", „Можеш ли ти да осигуриш живота, който тя заслужава?", „... ти си звяр... ти си животно... ти..." ... Блъскаше по диво в дървото и шепнеше през сълзи: „Дух пазител... тук е духът ми... в това дърво съм скрит аз... Нека умра, нека... изсхъне, нека падне... Не съм създаден аз за този живот... Не искам аз да бъда жив... не искам да живея..."
И продължаваше да блъска с брадвата... А дъбът беше голям. Дебел и як. Брадвата отскачаше, беше и затъпена. Потеше се той, блъскаше. И викаше...


       Майка му, нарамила една цедилка, дойде към него. Стоеше на метър от него и го гледаше.
„Няма да ме спреш, ще го режаааааааа... - изрева като звяр и замахна със брадвата към нея.
Тя не помръдна. Не трепна с око. Не я плашеше неговата лудост. Ако е писано синът й да я убие - нека го стори. Не би избягала. И после цял живот да помни как той е решил да я погуби. За какво да живее после? Как би могла да го преживее? Ако е решил да я трепе, да го стори.
Той се спря... Държи брадвата над главата си и я гледа право в очите. Сълзи му избиха...
Със всички сила метна брадвата настрани. Падна в прахта и заплака...
„Глупак си и глупак ще си останеш!" - каза тя.
Той я погледна. Жената хвърли цедилката в прахта и оттам изпадна бензинова резачка.
„Режи щом искаш, режи. Но когато режеш, прави го както трябва."
Той се усмихна през сълзи. Запали резачката и повали дървото. Несече го на метрови трупи. Стъкми една огромна клада и го запали. Извади бутилка ракия. Пиеше, гледаше огъня и мълчеше. Мислеьше. Това беше духът му. Гореше в момента всичко, което е той. Дървото, в което беше вграден животът му. Същността му... лудостта му. Сега гореше...

....

На другият ден окастри младите фиданки. Присади ги, обръсна се, отряза косата си. Окъпа се и замина за града...