И
на мене понякога ми се пишат
от
онези големи стихотворения,
след
които пак всички въздишат
и
възбудено трептят коленете им.
Какво
да възпея, кажете?! Нещо
тъжно
и тъмно. Болката, май,
на
душата, що люби горещо
и
в ада живее, жадувайки рай.
Въртях
го и суках, и мислих –
не
става, братче, не става!
Все
си имам късче усмивка
и
като удавник пак ще се хвана.
Недостатъчно
смачкан съм май,
за
да бъда от онези велики поети.
Или
лудото в мене няма си край
и
в най-тъмното пак ми е светло.
И
простете, че отново се смея
на
тежките ваши засукани стихове.
Но,
наистина, много ви моля,
не
плачете на моите вицове.
