В
този квартал не е трудно да осъзнаеш,
че
земята е паст, зъби - надгробните плочи.
И
когато някой на глас обичта си признава,
шумът
на трамвая жадно думите лочи.
Прехвърлям
кибрита по кокалчетата
и
присвивам очи. Наум бистря безкрая
на
успоредните прави. Тези между нас
любовта
ги крепи, тези под мене - трамвая.
Загина
ли нелепо, паметник направете
на
мъж в крачка с поглед през рамо.
И
епитафия с тебешир добавете:
"Такъв
е мъжът, когато влюбен е само“
...
и се разделя със нея след среща.
Напред
устремен е, но да не се изгуби
в
търсене на път към дома, я поглежда.
И
нека утре циниците кискат се грубо:
"Дъждът
ще го изтрие. Никакъв хал!"
Тебеширен
надпис от любов е безкрая,
като
мига, в който тъжен от този квартал
раменете
отпускам в капан на трамвая.
