Отново
спорим с морето за разни неща.
Че
всеки се връща откъдето е тръгнал.
И
ако някой смело отрича - поредна лъжа,
че
неусетно е своята болка израсъл.
Да
бяха детски обувки, протрити от път,
от
пръстени грехове кракът да не влиза,
бих
повярвал. Но за болката няма калъп
и
очите до най-скритата гънка залива.
Отново
с морето мълчим за онези неща.
Пуша,
въздишам, то набръчква сини завеси.
-
До утре, до скоро, до някога! – махам с ръка -
А,
всъщност, най-важно е за къде си.
