Прибрах се от работа. Чатя,
слушам музика и нервно следя часовника. Трябва да хващам влака. Утре също е
работен ден. Ще отсъствам най-малко десет дни. Ако нещата потръгнат ще се върна
чак лятото да търся нова работа.
...
Във влака съм. Често се питам -
трябва ли мен да ме има във влаковете. Повечето пъти пътувам заобиколен от баби
и пияници. Добре, че се появяват понякога и група студентки. Но от наблюденията
ми те са събирателен образ между бабите и пияниците. Само стегнатата гръд ги
различава. Слушам ги. Обичам привидно книжовното им изразяване. Но най-вече
обичам да дрънкат глупости, които не разбират и за сила цитират професор
еди-кой си, какво казал, силно впечатлени. И в разговор от три изречения винаги
има поне пет диалектни израза, от които не могат да избягат. Увлича ги
инерцията, казват го, след миг се поправят... Ненавиждам селяни позьори. А това
словосъчетание в последните години спокойно може да се замести от думата -
студент.
А защо съм във влаковете. Аз си
казвам - "нема" и "верно". Понякога ме е страх, че ще
забравя как наистина се пишат правилно. Но винаги ще се намери някоя студентка
да ме поправя. Защото не ми пука. Нямам пари за кола, а и не пестя за такава,
както правят повечето тъпаци. "Бе-ем-ве" тройка на старо е мечтата
им. Мразя така. Мразя да са такива мечтите на хората. Мечтай за - бентли, за
ферари, за мазерати, но не за секънд хенд кола от 98-ма. Не за това! Реалността
е такава - факт! Уважавам ... реалистите, които отчитат този факт. Но ме е
страх, страх ме е от блясъка в очите на момчетата и дори млади мъже, който се
появява при мисълта за "баварската машина", този "хищник".
Жалко е ... Гледах репортаж в новинарската емисия. Обсъждаха ниската цена на
тютюна. Пускат репортажа. В полето са. Семейство, бащата на магаренцето, отзад
каруцата. Садят не помня -... 7 декара тютюн. Имат 16- годишна дъщеря. Неземно
красива. С гъсти, руси коси и очи, които ме спряха да не сменя канала. Питат я
:
- Какво искаш ти от живота? Какви са мечтите ти? С какво искаш да се
занимаваш?
- Еми, оно, освет тутун да садим...
кво...
Ако беше възможно човек сам да си
прекърши врата, тогава бих го направил. По дяволите този... реализъм? Знам, че
сега и е трудно. Но я питат, питат я: "За какво мечтаеш?". А тя е
толкова примирена. Толкова... реалист. По дяволите тези реалисти с
"бе-ем-ве-та" и тютюн и примиреност към мизерията в главите. Но съм
убеден, че тя, най-много след година, няма да сади тютюн. Имаше наистина
красиви очи... Дано поне вземе повече от... шоколад.
... А защо, по дяволите, съм във влаковете ... Обичам ги! Там, в
тричасовото пътуване, винаги се разиграва по една пиеса. Един разказ седи,
сложил крак върху крак, на сините карирани, неудобни седалки. Днес разказът
беше леко притеснен, че ще остане незабелязан. И реши да свали крака си от
другият. Доста дръзко от негова страна. И се започна...
Циганин и жена му стоят прави до
вратите на влака. (Новите-стари влакове "Сименс" са с вагони, като
тези на метрото). Говорят си на висок глас:
- Ще те зарежа, ма! - заканва се циганинъ. - Ти не си жена!
А жена му, някак засрамена,(засрамен
или не, простият циганин, вдига врява) се опитва да го успокои.
- Пречиш на хората, беее!
- Стига вика - и я ощипа по носа.
- Аууу, бе свиньо!
- Трай, ма, ше те бия! - викна той.
- Ти само знаеш да биеш!- хили се тя и го ритна в капачките- Стига,
хората се притесняват!
Бях с хендсфри и не чувах ясно
противната им реч. От ляво на мен, пролази детски глас:
- Тате, пчелата защо така направи?
- Защото, тати, приятелството е
по-важно от меда. Какво обича пчелата? Мед, нали? Но се отказа от меда за да
спаси от мечока, приятелите си.
...
Следваща спирка - Захарна фабрика.
Онзи до вратата пак се развика:
- Залегайте, залегайте! Циганите
метат камъни! - още по-силно и в ироничен смях продължи - Все циганите виновни
на вас! А-а-а-а!
Всички във влака мълчаха. Остави
мълчанието, за миг не им пролича по лицата, че се случва нещо нередно.
Реалисти...
Виждах как треперят скулите на мъжа
до мен. Зъбите му скърцаха. Беше присвил вежди. Носът му трептеше, като на
вълк. Щеше да сцепи на две светлозелената книга, която стискаше в ръцете...
"славянско православие"... едва разчетох.
- Тати, моля те, виж - посочи му една
илюстрация от книжката синът му ...
...
Човекът до мен беше як, набит
циганин. Ако детето му не беше там и не го беше разсеяло. Ако книгата не беше в
ръцете му и най - вече в главата му, щеше да смели от бой онзи мангал...
...
Такива неща се случват по влаковете.
Обичам да гледам под полите на историите.
...
Последната гара е моята. Вече беше
тъмно. Помъкнах се заедно със сака към кафето, където трябваше да са момчетата.
...
Изпихме бая бира. Купили били жигула.
На газ, 5 стотака. Не им стигнали 50 лева. Взели заем от бабата на Минска,
свидетел - бабата на Сливата. Разписка- две копия. Подпис.
- Абе, сериозно ли, бе? Нямаше ли
откъде?
- Еми, немаше... - засрамени казаха
те.
...
Колата не е лоша. Не че разбирам.
Абе двигателят, както се казва, бил запазен. Колата... имаше музика.
...
Повозихме се из града. Слизахме да бутаме - на плажа, на гарата, на
центъра. Колата не е лоша. Шофьорът е пресен. Стоим в жигулата, на нашата
улица, в края. Чудим се какво да правим. Кафе пихме - на две различни места.
Бира - на трето. "Евро" пуснахме. Билярд на никого не се играе.
- Момчета, ще преместите ли колата. - леля Роза тропа на стъклото -
Чакаме кум да взимат.
Пуснахме се надолу по улицата. Обиколихме училището. Идеята беше да се
върнем на същото място - 10 метра по- назад, където беше площадката на дапа за
маневриране на автобуси.
Джиткаме си по правата. Отгоре идва кола. Затвори завоя. Нашият човек
подмина отбивката. Нави волана да обръща на пътя.
- Няма да го вземеш.
- Трай бе, Минск! - каза Миро, шофьорът.
- Насе, остави го сам да се оправя - подкрепих и аз.
Миро донави волана.
- Нема да го вземеш, бе идиот!
Жигулата угасна. Шофьора върна
назад. За да има по-голямо разстояние да свие. Нави пак волана. Настъпи
газта...
Било ли ви е срам толкова, че да
искате да сте невидим. Такъв срам, който преборва дори страха и притока на
адреналин. Циганите спряха да свирят. Сватбарите, като прайд сурикати,
застанали на задни лапи, зяпаха с интерес, забитата в стълба червена жигула с
три момчета вътре...
- Така не се пуска съединител! -
каза някой от търбуха на колата.
...
Трябва да излезем. Като при
катастрофа на болид в състезание. Трябваше да помахаме с ръка на публиката и
камерите, да покажем, че сме добре. Ние сме добре, наистина. Щетите са - крив
стълб, скъсан кабел, и намачкана предница. Бронята в калника, калника сбръчкан
и сврян в капака, като в джоб. Стоим пушим е се радваме, едва ли не, на
случилото се. Като куче стоим до осрания под, въртим опашка и мило гледаме
собственика. А по човешки се питахме - що го нема да ни пребие.
Сватбарите продължаваха да ни се
радват. Не, че са очаквали нещо друго. Като малък, когато отидехме в друг
квартал, майките казваха на децата си: "Тия са от Сибир маала, нема да си
играеш с тях!" И така доста поколения наред. Така, че сватбари винаги
имаше и бяха свикнали. Реалисти...
Един комшия дойде с кози крак да
извади калника, така че да не пречи на дясната гума, за да добутаме колата
някъде встрани. Избутахме я. Никой не викна полиция.Само една комшийка искаше
да закачим кабела.
- Да не сме кабелджии. Тях търси! -
каза някой от нас.
Колата е пред Лъчо. Късметлия излезе
той. Принципно, седеше точно от тая страна, където се ударихме. Тогава го
нямаше. Нямаше да е готино да гледа, как се приближава стълба към него. Или
беше обратното...
Жигулата е пред тях. Ние седим на
отсрещния тротоар. Пушим и мислим. Колата така не функционира. Пари за ремонт -
няма! И последните отидоха за винетка. Мълчим и пушим. Преебават се нещата.
- Певичка, е! Пее! Певичка! Пе - е ! - Лъчо не издържа.- Какъв мотор!
Пее!
Хилим се.
- Мамка и, оная ни прокле! Сол ще и сипя в черешите - Минска се нерви.
Хилим се пак.
- Нещастници сме си и това е!
И пак се хилим.
- Пее! Певичка! Пе-е...
- Аре стегни се, де--, мама му, де---! - през смях му казвам.
- Ама там ли се завива...на пътя. Има завой. Има един декар площадка.
Е-- му майката , некадърник... - Минска напада Миро.
- Насе, трай, че ще те сритам - опитва да се защити шофьора. Но му
личеше, колко е смачкан. Чувстваше се адски виновен.
- Да не ти пука, Мирослав. Така е, като си си купил книжката. Ама добре
го забърса стълба. И баш на сватба. - казах. - Професионално изпълнение.
- Пее...
- Стига бе...
- Певичка е...
- Ще го измислим!
...
Старите кучета от квартала се събраха.
Само майка ми, май, я нямаше. Почнаха да ни е--ват. Кой бил шофьора, къде сме
били тръгнали. И да се противим и да не се - прави бяха. Ситуацията си е за
е----не. Изчешаха си езиците. Накефиха ни се. И почнаха да дават акъл.
...
- Горелка, нагреваш! Чукаш!
- Я не лъжи децата! Горелка и газова
уредба! Пробивате дупка и едно лостче вкарвате вътре в калника. Връзвате го с
въже, въжето за стълба и ще изправи. Ще раздуе.
- Ех, едно малко крикче да имаше.
Буташ го тука - и посочи набрания калник - и цък, цък , цък. Малко китец и като
нова!
..
Навряхме един секач в калника.
Вързахме го с въже и после за стълба. Изправи калника, при това доста. Колкото
възстановява първоначалният си вид сгънат на топка лист хартия, но беше
наистина окуражаващо.
- Е, момче ше стане, бе. -
ентусиазиран беше Лъчо.
Докарахме го до някакъв нормален
външен вид. Оставаше изклепването. Неудобно беше, нямаше и улей да я поставим.
Завирахме една греда в калника и с чука удряш. Фарът не пасваше. Това беше най
- големият проблем. Той през цялото време си висеше на кабелите, като сопол на
косъм. Удряхме с чука. Сменявахме се.
- Певичка е! Пее! Певичка - и удряш
с чука- Пее! Певичка! Пе-е!- пот капе от тебе... смеем се и не спираме да
блъскаме с чука. Опитваме да изклепаме мечтата си.
...
Купихме, на другия ден, кит.
Минска отиде да я китосва с един комшия. А ние, помъкнали по една тенекия от
сирене, се отправихме към нашия двор да правим комбайни. Комбайнът е уред за
бране на боровинки. Нещо, като джезве с гребен отпред, с който
"решиш" боровинковия храст и плодовете падат в съда.Циганите ги
правеха за по 10 лева парчето. Обаче излакомяха и поискаха 15. 15 х 4 - 60
кинта. Да, да - да не сме толкова некадърни. Оказа се, че сме. Направихме за
целия ден само един комбайн и заварките на зъбците не бяха хич надеждни.
Намерих един на тавана, стар. Взехме назаем още два. Минска изкопа и той един.
Оборудвахме се. Планината ни чакаше...
Всичко беше подготвено отдавна. Миро
изкара специално книжка за "удара". Колата затова се купи. Арматура
за зъбците се подготвяше още от миналото лято. Тогава се запалихме. За около
месец се изкарваха по 2000-3000 лева от брането на боровинки. Звучи примамливо.
"- И отиваме на пазар и таксита
с дрехи. И комп ще си взема. И ще изкараме едно много готино лято"- пак
Лъчо.
"- Ще си взема химия. За 200
лева ще се направя..".- Минска.
Аз и Миро, като една идея по -
големи. Не, че годините бяха, точно тук, обяснението. Пушехме и си казвахме
-" Що па не... Квото стане." Миро искаше да се вози на нещо. Нямаше
кола, а скоро взе книжка. Аз исках да си направя апартамента едно готино място,
в което да се събираме. И залата в гаража щяхме да дооправим.
...
4 часа сутринта. Събуждам се. Спи
ми се като на куче. До 2 пихме парите останали от комбайните. Напъхах във
ловджийската раница една кофа. В нея сложих плик с храна. Мамка му, забравих да
си откъсна вчера краставици. Смъкнах се в градината. Тъмно беше. Напипах два
три корнишона. Оправих си багажа. И излязох.
...
В подножието на планината сме.
Паркирахме колата до пътя. На един черен паркинг. Измъкнахме, багажа. Люси и
Чоки бяха дошли със техните . Отлъчили се бяха от нашата дружина. И с право.
Пушим, почивка за глътка вода и настройване за дългия път. Осоговската планина
никак не е ниска планина. А боровинките бяха по върховете. Тръгнахме шестима
нагоре.
Планински пътеки. Смесена гора.
Слънцето се промъква между листите, облизва росата от тях и я набива с хапеща
нежност в лицата ни. Потта тече на вадички по нас. Спреш ли, те студено те
изгъделичкват. Раниците ни тежат поне по 15 килограма. С високи обувки сме,
заради змиите. Половината и повече- 4-ма, сме пушачи. Кашляш, потиш се. Краката
ти се плъзгат по изгнилите листа. Настъпваш клон, който се отплесва и като
камшик те изплющява през лицето. Но гората беше невероятно красива. Птиците ни
посрещнаха с песен. Слънцето изпаряваше потта по челата, за да не капват лютиви
капки в очите.
- Красота! Природа! Айде, лъвове! -
виках аз.
Чоки се хилеше, скимтейки и се
държеше за корема.
- Стига бе, момче- и пак изскимтя- Ще
се изтъркалям надолу.
Аз се катерех нагоре и краката ми
все едно сами ходеха. Убиваше ме разреденият чист въздух. Но не се давах.
Усмихнах се на Чоки пак :
- Красота! Природа! Айде, лъвове!
На Шипка да не е било лесно! - и се хилех.
- Майната ви- на около 50-60 метра
надолу Минска ревна. - Вие сте по 70 кила! Умрях! Спирам!
Метнахме раниците и насядахме по
мъхестите камъни.
- Пуши ми се! - казах.
- И на мене.- Спогледахме се с
Миро.
- И на мене, ама ще пукнем,
човече. Сега са ни отворени бронхите и една цигара и ... - обади се Лъчо.
Пушим и питаме Люси, колко остава.
- Още толкова, момчета! - и се хили.
Той тренира тенис на маса. По цял ден тича. Не пуши. По гората се катери от бая
години. Лесно му е на него.
- Как още толко, бе! Ние един час се катерим!
- недоволен Минска.
- Казах ти аз, Люси, ако по рано бяхме влезли в пряката пътека. Сега
щяхме да сме стигнали.
- Каква пряка пътека, бе, момче. Тая,
дето ви показах - тая е. Оттамм започва. - отговори той.
Абе не знам. Бая се мотахме.
Търсихме некво дърво. Там имало еди-какъв си храст. Гледаха
"специалистите" и се опитваха да си спомнят, къде е прекия път. На
мен много не ми пукаше. Гората беше красива.
Станахме.
- Аре, свиньо. - подкани Лъчо,
Минска.
- Не ми говори така, че...
- Кво бе, прасундер. - продължи
- Ако, Ако...
Вървим. Минска и Лъчо,
най-отзад, потят се здраво. Замерват се с, квото намерят. Няма, няма и се чуе
крясък. Пускаме усмивка, но не се обръщаме.
- Красота, природа! Аре, лъво-вееееее! - викам ухилен аз. Продължавайки
напред.
Чоки до мен върви и се хили, като
Мътли. Миро пуска тънка усмивка. А Люси върви най- отред и чат пат се обръща:
- Аре бе момчета, кво стана!- пита Люси.
- СтанА, това станА! Ти не пушиш!
...
Телефонът ми звъни.
- Здрасти! Къде си, момче? -
колегата Иван е.
- Ванка, тъкмо щях да ти се обаждам
- казах аз и се обърнах да дам знак на тайфата да не издава звук. - В нас съм
си. Не в София. Настинал съм, поне седмица ще ме няма. - достоверно звучеше.
Задъхан бях. Почти, като болен.
- Добре, аз те питах, защото след
малко ще мина през централна, знам че сега ти идва влака и можеше да те вземем.
- Не, не, Ванка. Аз ще се обадя,
кога ще дойда. На шефа ще кажеш нали?
- ОК!
Поне тоя товар ми падна от
раменете. Но раницата продължаваше да е там. И тежеше повече и повече с всяка
крачка. Около мен бяха приятелите ми. Едни бяха устремени напред. Други се
забавляваха, по свой си странен начин, най- отзад. А аз и още двама се
опитвахме да удържим нишката. Да поддържаме отборен дух. Без страх, че ще сме
последни и без желание да сме първи.
...
Стигнахме. Върха. Насядахме до
чешмата. Дотук - добре. А това не е дори половината работа.
- Момчета, оттук нагоре почват. Ще
видите! Цялото е синьо! Синьо от боровинки - ... Лъчо. Да му имам ентусиазма. И
го придобивах, като го слушах да говори така - Голямото синьо, момчета!
Монетки! Звънкащи стотинки в тенекията!
Ако не беше обрано и стъпкано всичко,
звучеше добре. Цял ден скачахме от баир на баир. Краката ми се изкълчиха. Цял
ден пазиш баланс по наклона. 12 кила! Една тенекия. Четири човека, (Люси и Чоки
се отделиха) половин ден - една тенекия. Сам човек бере за това време 25 кила.
- Още една тенекия и спираме,
поне бензина да избием. Без крака останах. - обади се Минска.
- Да ядем, а? - спогледахме се.
- Абе казах ви, е зад тоя баир е
синьо от боровинки! Миналата година там брахме. - каза Лъчо. - В македонско. Да
ходим, ама чуем ли изстрел...
- Да го духаш! Ходи сам! - викнахме
ние.
- Ей, нещастници сме си! - изхили се и
се съгласи Лъчо.
- Обрани са бе човек. И стъпкани -
Минска каза. - Ти миналата година да видиш, как беше!
- Да ядем! - предложих.
Намерихме едно що-годе равно
място. Отворихме един вестник. Наредихме. Сушеници. Сирене. Кренвирши. Домати
краставички. Хляба беше мек. Пресен. Гледката беше невероятна. Въздухът чист
поотпушихме малко дихателните пътища. Хапнахме и изпоналягахме на баира сред
боровинките.
- Абе остана ли ви ядене? - ...
Минска.
- Да си си взел, прасок! - ... Лъчо.
- Тука требе да имам една вафла - и
разкопча предното отделение на раницата си - Мама ти стара!
Повдигнах глава и го видях, как държи
един камък голям колкото "Война и мир".
- Мамка ти ! Ти ли го сложи! Цял ден
го мъкна?! - и гледаше Лъчо.
Лъчо стана, бутна го, изхили се и
избяга надолу по баира. Минска го подгони. Миро лежи по гръб, бърка с ръка
слепешката в тенекията. Вади боровинки, подмята ги във въздуха и ги хваща после
с уста.
Аз съм се опрял на лактите и наблюдавам
планината... Ако планината беше жена, легнала по гръб - със сгънати крака.
Бедрата и са по - високите върхове, най- високата точка - коленете. После
плавно пускаше вятърът ръка към коремчето, където в пъпа е скътано селото.
Пръстите на вятъра минават над него, но то остава скрито защитено и топло. След
това вятърът се разпръсква и пиани по релефния гръден кош, омотава гърдите,
разделя се на три и се събира отново в устните. Цялото това движение и сега си
го представям, като въздишка на жена - в забавен каданс, обратен кадър. Толкова
красиво, силно, отрезвяващо, променящо и величествено... а ние бяхме някъде
там. Толкова малки. С малките си наивни мечти...
- Всичко е суета, копеле! - Извърнал
лилаво-синя уста към мен, Миро ми сочи към двамата, които се гонят сред
боровинките...
