Никой не се ражда „лош“. Всичко просто
е въпрос на реакция. Представи си, че животът е плетеница от влакове. Идват
отвсякъде и са за навсякъде. Дори сега, докато четеш това, около теб минават
влакове. И, представи си, ти си на пътя на този влак. Какво ще направиш? Ще
избягаш, ще се отдръпнеш?... Но някои не могат да избягат. Не искат да го
направят. Или пък нямат време да реагират. Влакът те блъсва. Нанася ти травма.
Той просто те осакатява. Къса част от съзнанието ти. Ти сам решаваш как да
превъзмогнеш липсващия крайник. А представи си, ударът е толкова силен и
фатален, че съзнанието ти изпадне в кома.
...
Есен е. От месец съм в София.
Състоянието в държавата е такова, че дори една безцелна разходка по столичен
булевард ти дава повече, отколкото цял живот в малък провинциален град. Работя.
Записах колеж по фотография. Събрах пари за един сгоден полу-професионален
фотоапарат. Обичам да снимам хората. И днес дори се замислям – ако нямах тази
страст, може би никога нямаше да ми се случат нещата, които последваха и
направиха от мен това, което съм .
След работа чаках трамвая. Закъсняхме
днес, по-късно свърших работа. Но не бързах. Не ми пукаше кога и изобщо дали ще
се прибера. Пушех и дебнех тълпата. Има ли тълпа, и снимка ще изскочи от нея.
Или тя просто си е там, само трябва да имаш очи да я видиш.
Едно момиче с пясъчноруси коси,
вързани на конска опашка, стоеше и гледаше една пътека, започваща от спирката.
Не знам къде излизаше, но водеше към една градинка. Тя стоеше и гледаше. Очите
ù бяха сини и горящи, като пламък на газова лампа. Мамещи и опасни. Пък и
толкова мило канят да влезеш... блазнят да се гмурнеш. Като море-убиец. Беше с
бяла, къса пола и черна блуза с раздути ръкави. Не знам как се казват такъв тип
блузи, но ги харесвам. Имат и почти винаги панделка на гърдите. Романтично я
описах. Тълпата просто ще каже – “яко чукало”.
Продължаваше да гледа умно пътеката.
Все едно ей сега ще изкочи белият заек и е готова да затича след него. Тя
гледаше пътеката, аз пък гледах нея. Това беше моята снимка за днес. И не знам
как, аз се превърнах в белия заек, който я води през храсталака.
- Хахаха, поет! Луд ли си! Няма такива
екземпляри. Поне живи де...
- Смей се ти, смей! Но когато стана
известен, ще разправяш на внуците си как си се разхождала в парка с големия
поет и светла личност... и може би фотограф – Манол Зоров.
Пак се смее.
- Ти така ли се казваш? Вярно, не си
от този свят или поне от това време.
Едва сега се сетих, че не сме се
запознали. А вървим заедно поне от пет минути... мисля.
- Приятно ми е, Манол.
Тя спря. Обърна се рязко, изпъчи ръка
напред, като регулировчик и готова за ръкостискане:
- Приятно ми е. Вили. Радвам се да се
запознаем, Манол Зоров.
„Маневрата” ù малко ме замисли. През
цялото време си мислех, че е около моите години – 22-23.
- На колко години си, Вили?
- На 15, а ти?
- ... Мъник. Аз съм на 21.
- Еее, чак пък мъник. Чудо голямо.
Майка ми се оженила на 16, за 25-годишен.
- Тоест за... баща ти?
- Не, за 25-годишен! – каза го с такъв
тон, че не пожелах да задам въпроса и предположението, което ми изби в главата.
Пък и е рано за такива въпроси. Не е рано, дори не са необходими. Сега ще я
изпратя и няма да се видим повече.
- Ей там живея. – посочи една жълта,
двуетажна къща, прясно боядисана. Дори скоро беше и строена. - Не ме изпращай,
че баща ми е военен. И не обича да ме вижда с момчета. Камо ли 21-годишни
мечтатели и поети.
Извадих цигара. Запалих. Гледам я и мълча.
- Зоров, мерси че ме изпрати. Знаеш ли
защо сама не тръгвах?! Има едни песове тук. Не ги видяхме, щот беше с мен. Но
ако бях тръгнала сама, щяха да ме нападнат. Всяка вечер чакам някой да ме
изпрати. Сама не съм се прибирала никога.
Откъде знае, че има кучета там? След
като никога не е минавала сама, а те се стряскат от чуждо присъствие. Тъкмо
мислех да я питам...
- Ах, Маноле, ако щеш ме наречи луда,
но ще ти кажа аз... може да е просто интуиция или... не знам какво... но реша
ли сама да вървя, винаги ще се намерят кучета да ме нападнат.
...
Разделихме се. Следваща седмица всяка
вечер я чаках и я водех до тях. Говорихме си за живота, за София, за морето.
Разглеждахме моите снимки. Приятно ни беше заедно. Много интелигентно и
отворено момиче беше. Направо беше жена. И, нормално, беше добила и вредните
навици на „големите“. Пушеше. И то повече от мен. Карах ù се за това. Тя просто
мълчеше и сменяше темата. Все едно говоря на някоя пейка в парка. Аз
продължавах – тя пак така. Избеснявах, повишавах тон. Веднъж дори скъсах
цигарата, ей така, както ù беше между устните. Тя най-спокойно извади друга и я
запали. Изсумтях, вдигнах ръка, рязко я спуснах към земята, обърнах се и
тръгнах в обратна посока. Минах точно пет метра. Спрях. Пак се обърнах и я
настигнах. Мълчахме. Виждах я или си го внушавах – как е вдигнала брадичка и
устните ù са свити в една такава, скрита усмивка от задоволство. Все едно
казваше: “Къде ще ходиш, Маноле? Още ли не си разбрал накъде те води сърцето
ти...“
... и наистина сърцето ми водеше към
нея...
....
Петък е. Тежка работна седмица. Взехме
поне заплата. Нямах пари и желание да ходя по дискотеки. Отивахме в
най-близката кръчма. Хапвахме, пийвахме, отпускахме се. Говорехме са за работа.
За това, което ни е на душите и за това, че е толкова трудно да постигнеш
елементарното, което желаеш. Искаш просто криле и вятър под тях. Но стяга
клетката... стяга прекалено. Така протичаха петъците. Седмиците. Животът ми.
Вкъщи съм си. Хапнал съм, пийнал съм.
Сега да имаше и нещо да се „удари“... Къде да ходя сега?! Трябва да се къпя. Да
се преобличам. Таксита. Вход. Пък я върже – я не. Разрових се по вестниците.
Намерих брой „Позвънете“. Зачетох на глас:
„Две едрогърди дами на... „ “...
35-годишна азиатка“... „18-годишно сладко ангелче“
Обадих се.
- Добър вечер, публичен дом „Мечо
Пух”.
Принципно съм мислещ и асоциативен
човек. Обичам оригинални „заигравки“ с речта и мисълта ни. Дори мисля, че съм
над стандартното ниво. Но тук логика не намерих. Никаква асоциация не направих.
Мечо Пух...
- Добър вечер... аз... за обявата...
18-годишно сладко ангелче...
...
От тази вечер помня само, че бях
обезумял и думите и:
„120 лева – 50 лева – стандартен секс;
20 лева аналният; 50 лева – ухапването по врата.”
Ухапах я. При това зверски. Исках да я
разкъсам. И така я блъсках. Усещах, че я болеше. Но се дразнех, че не каза
нищо. Дори не извика. И продължавах да блъскам още по-злобно. Тя продължаваше
да мълчи...
Погледнах я гузно... три пъти тръгвах
да казвам... и го казах тихо и плашливо:
- Вил, извинявай... за... Утре пак ще
съм на спирката. Ще се видим ли?
- Не се притеснявайте, аз за
ухапването съм си взела 50 лева. Само ще Ви помоля – с хладен тон продължи тя –
следващия път да упоменете предварително всичко, извън стандартното. Между
другото, казвам се Вайълет. И да, ще се видим, мъжки.
Погледна ме закачливо, усмихна се и
излезе.
...
Строшени огледала. Кръв по стената и
ръцете ми. Сълзи и празни бутилки водка. Не ходя на работа. Не ходя никъде.
Опитвам се да живея без един крайник. Влакът мина през мен. Още се опитвам да
локализирам болката и да разбера коя точно част от същността ми е премазана.
Пулсирам целият. Като зъбобол е. Един зъб е този, който създава болката. Но
боли от всички. Искаш... клещи...чук. Да избиеш ченето си.
След дни агония приех, че лявата ми
ръка я няма. Олекна ми. Обръснах се. Изринах, буквално, къщата от боклуците и
реших, че трябва да я видя пак. Исках да я видя. Не заради, а въпреки нея...
....
Слязох от трамвая. Вървя към „нашата
спирка“. Тя пак е там и пак гледа пътеката. Пак е облечена с дрехи, неприсъщи
за годините ù. Дори изобщо за... нормална жена. Но сега вече знаех защо.
Не ме забеляза. Дръпнах опашката ù.
- Какво си мислиш, че... – започна тя
с рязък тон, но след като се обърна и видя, че съм аз, утихна... – Изплаши ме.
– Но пък продължи мило – Зоров, какво Ви води насам? Мислех, че повече никога
няма да Ви видя... Че си ме оставил на кучетата.
Идваше ми да я напсувам и да си
тръгна. Но се събрах и ù казах:
- Реката тече точно в тази посока,
където има празни кухини, неравно дъно и наклон.
- Пък и мъдър! Ц, ц, ц, хайде да
вървим.
Говорихме си все едно нищо не е
станало. Дори наистина на моменти вярвах, че тя не помни нищо.
- Добре бе, Вили, ти що не се
облечеш... по-така... не детски, ма...
- Романтично? Невинно? Хе-хе, мераци
разни. Така обичам – така се обличам. Или не съм достатъчно... чиста и
възвишена за твоя муза?
Пак исках да я напсувам, дори да я
ударя. Но пък поне си отговорих, бях сигурен вече, че много добре помни и знае
какво се е случило.
- Твоя си работа. Щом съм тук, значи
съм приел... как се обличаш.
- Ще вали. Когато вали, знаеш ли какво
обичам... Обичам да гледам трамваите на спирката как тичат – като мустанги под
дъжда. Тъмни и мускулести. И пръхтят, цепят въздуха. И понякога и аз искам да
тичам с тях.
Добре го описа. Красиво. Страстно,
диво. Но пък сега трябва да се върнем на спирката.
- И ти ставаш за поетеса.
- Това, че не се хваля на първа среща
с непознати, че пиша, не означава, че не го правя. Не съм аз като разни други:
„Като стана аз голям... дрън, дрън... Манол Зоров!!!“
Засмях се. Прегърнах я през рамо и
тръгнахме към спирката...
...
Пушехме под козирката на спирката.
Валеше силно. Огромни капки плющяха по асфалта и като се удряха, се
разпръскваха на десетки малки, други. Все едно пълни гроздове падаха и зърната
плисваха на всички страни. А тя така страстно ги гледаше и искаше да ги
вкуси...
- Ето, идват мустангите. Ето ги...
ето... диви... свободни... никой не ще им отнеме свободата... никой...
Говореше, загледана в дъжда и идващите
от двете страни трамваи. Погледът ù беше празен. Беше в нещо като транс.
Мълчах, гледах я и слушах. Опитах да я хвана за ръката. Тя изпищя като опарена.
Отдръпна дланта си. И продължи:
- Мустангите... мустангите...
За част от секундата се втурна през
шосето... клаксони, спирачки... уплашени шофьори, минувачи... тя тича... вали
силно, бясно плющи дъждът... притича през пътя... аз след нея...
Тичаше към трамвая... Какво ще прави
тя... какво, за Бога... Не мога да я настигна... не мога да я спра...
... тъкмо да я хвана, и тя се шмугна
между двата минаващи трамвая... Аз останах... отвън... извън този неин свят...
Тя разпери ръце... двата трамвая се разминаваха... образуващи коридор помежду
си от около половин метър... Разперила ръце, примижала и сбърчила нос нагоре...
обелила зъби в усмивка...
... Аз... отвъд... не можещ да ù
помогне... с треперещи ръце и сърце в гърлото... Гледах през празните
пространства на стъклата на трамвая нея... Гледах я и треперех... а трамваят
вървеше като филмова лента – баба с покупки... дете... тя в дъжда между двата
трамвая... костюмиран бачкатор... реклама на стъклото... тя пак седи, разперила
криле, като ангел...
Трамваите се разминаха. Метнах се към
нея, като лъв към плячка. Стиснах я за ръцете. Тя отвори очи: Извиках през
сълзи:
- Какво правиш!!!!!
- Тичам с мустангите. – каза тя и
продължи да се хили.
Този път не се сдържах. Ударих я.
Свлече се на релсите. Треперех и я гледах...
Тя ме гледаше с такава злоба. Като
ранено животно беше.
- Удряй! Точно така, убий ме! – викаше
– И без това скоро ще умра. Давай! Удряй! Какво ме гледаш?! Удряй!
Сграбчих я. Тя заби нокти в лицето ми.
Стиснах я по-силно. Притиснах я към гърдите си. И шепнех:
- Няма да умреш! Няма. Защо говориш
така...
Задавяше се от сълзите. Дъждът беше
плътен, като латексова маска. Беше като звукова завеса. Виждах я как движи
устни, но не чувах какво казва. Успяха да се промъкнат през дъжда само думите:
- Имам рак. Умирам, това е...
Едва сега успя да се отпусне в
прегръдката ми. Допреди това я стисках като хищна птица, която иска да полети
към свободата си...
....
Взех я на ръце. Тълпата ни гледаше.
Тълпата беше спряла – за пръв път, откакто съм в София. Тълпата просто беше
спряла. Всички позираха за моята снимка. Но този път аз бях снимката.
...
Заведох я в квартирата. Взехме един
топъл душ. Къпахме се заедно. Но, по дяволите, едва ли бих си представил, че
някога ще се къпя така с жена. Без сексуалното привличане да е водещо. А беше
адски красива. Гърдите ù бяха пълни, но добре оформени. Дупето, също имаше
женствените и желани от всеки мъж извивки. А талията ù можех да обгърна с двете
си педи. А аз намирах нежно тялото ù с ръце. Все едно къпя дъщеря си. Или
нейната бъдеща майка. Може би точно такива чувства бих изпитвал под душа с
майката на децата ми.
...
- Липа или каркаде?
- Нямам предпочитания – каза тя.
Направих чай. Сипах и по малко коняк.
- Аре, дребен, сега ще „намажеш“.
Малко коняче и за теб. – Шегувах се. А всичко в мен се късаше. Загубих и
дясната си ръка. Но веднага след загубата... Вили просто беше тук. И не успях
да изпитам болката. Нямах време за болка... Вили беше тук.
Стоплихме се. Успокоихме се. Тя
разказа за болестта си. Държеше да се прибере. Поръчах ù такси...
...
Последните пет дни не сме се виждали.
Обади ми се, че ще ходи при майка си. Карах я всеки ден да ми звъни. Или да
отговаря на обажданията ми. Страх ме беше. Къде е, с какви мисли в главата
си...
Днес трябва да е на спирката. Нямаше
я. Сега аз стоях и гледах пътеката. Приклекнах с лявото коляно. Тя ме изрита в
свивката. Усмихнах се. Но не се обърнах веднага. Чух я как казва:
- Така добре ли е, поетче? Тебе питам,
Зоров?
Обърнах се. Тя, разперила ръце.
Облякла една бяла, тънка рокля на червени цветя. С бели дантели по ръбовете.
- А? Кво ще кажеш? И шапка имам дори.
И шапка имаше. Една бяла, широка, с
розова панделка, обикаляща бомбето.
- Не съм ли вече романтична муза. М?
Хилех се. Дори обувките ù бяха бели с
нисък ток. Дори нямаха ток. Едни сандали, като... цвички.
- Госпожице Виолета, срещата ми с Вас
ме изпълва с невероятна радост.
- Ааа, луд ли си! Не се увличай. Ти се
сърдиш как се обличам аз, ма, знаеш ли колко трудно се намират такива дрехи,
като тези, дето сега нося?! Просто няма. Друго се продава по магазините. А пък
не ме питай за обувките. Целия град обиколих. Накрая нямаше и през нощта се
вмъкнах при една баба и отмъкнах сватбените ù обувки. Крадени са, ма... в името
на поезията, музите и романтиката, Зоров!
Шегуваше се. Беше много сладка. И
изглеждаше така невинна. И мисля, дори сега още го мисля, че по-невинно
създание от нея в живота си не съм познавал.
...
Заведох я до тях.
- Идваш ли, Мани? – така ми казваше
тя, рядко, в случаите, в които не ме наричаше „Зоров” – така ми казваше...
- А баща ти?
... Усмихна се със затворени устни.
Знаеше,че знам, че това не е нейният дом. И че не живее с баща си.
Влязохме. Къщата беше огромна и добре
обзаведена. Сигурно е на някой неин богат любовник. Попитах я:
- Чичко-паричко те е харесал май? Щом
ти е позволил тук да живееш.
- Къщата е моя.
- Да бе, да. Това са поне 1 000 000
лева.
- Подарък ми е.
Изхилих се:
- Що не съм жена и аз...
Тя тръгна през коридора. Мълчеше и не
ми обръщаше внимание. Може би за пръв път я виждах сериозна. Дори не намерих за
удобно да я питам къде отива.
Върна се след десетина минути с една
бяла порцеланова купа. Приличаше на супник.
- Тук искам да събереш праха ми.
Не казах нищо. Усещах, че има да
довършва. Извади един найлонов плик с разни кутийки вътре. Изсипа на масата
опаковка хапчета, седна срещу мен и продължи:
- Знаеш, че умирам. Рак е. Казах ти.
Остават ми месец-два. Има... лечение, опит за такова. Удължаване на периода.
Знаеш какво е – химиотерапия. Боли ме. И ще ме боли повече. Ще стана нещо,
което не съм. А смисъл няма да има от това.
Исках да ù кажа нещо, по дяволите,
оптимистично. Нали така се прави. Такива неща се казват. Но аз я разбирах.
Слушах я и кимах. Не исках да споря с нея и да я разубеждавам.
- Просто искам, когато умирам, ти да
си до мен. – каза тя. – Ти сам реши искаш ли го. Можеш ли го. Ще бъдеш ли тук
тази вечер? Само три хапчета ми трябват...
„Само три хапчета...” И днес ми кънти
в главата тази реплика. Колко лесно и дори приятно звучеше. Три хапчета и
спасяваш един човек от мъката и болката. Детска игра...
- Тук ще съм. – казах – Знаеш, че ще
съм тук.
....
Отидохме в спалнята. Наля чаша вода.
Съблече се. Аз седях на ъгъла на стола ù за гримиране и я гледах. Просто я
гледах и чаках как тя ще сложи край на живота си.
- Ела. – повика ме тя.
Мълчах и просто изпълнявах каквото ми
казва. Отидох при нея. Тя разпери плавно ръце. Прегърнах я. Сляхме устни.
Притисках я. Исках да заплача. Исках го. Но сълза не отроних. Тя иска да съм
силен . Тя беше силна и уверена, че точно това иска. И аз попивах от силата ù.
Отделихме устни. Поех въздух. Глътка
въздух – такава, каквато е била може би първата ми. Засмях се... сълзите
напираха в очите ми. Но се усмихвах.
Тя сложи пръст върху устните ми. Взе
хапчетата, сложи ги в устата си и отпи от водата.
Започна да трепери. Гледаше ме право в
очите и се гърчеше. Прегърнах я... притиснах я... от гърчовете тя изплю
хапчетата... Гърчеше се... умираше... Само едното хапче се беше отворило, а то
не беше достатъчно за бърза и безболезнена смърт... Цялата трепереше, аз я
притисках... стисках... прекърших врата ù...
...
Животът е низ от влакове. Които те
прегазват. Късат част от теб. И те оставят да се справяш с осакатеното си тяло.
А животът... Ние – Хората. Човеците. Тълпата. Които имаме болната потребност да
си наемем гълъб, едно ангелско, райско създание, за да му откъснем крилата и да
гледаме как се гърчи безпомощно в прахта... Аз просто скърших врата на този
гълъб...
...
Събрах прахта в съдчето, както пожела.
Да уредиш нелегална кремация на труп не беше толкова трудно. А пък и кой ще
забележи, че някой липсва от тълпата?! Няма въпроси. Няма загриженост.
Разпръснах „я“ над морето. Тя така пожела.
Но все пак имаше хора, които ще
установят липсата ù. И може би ще свържат моето име с това.
...
- Добър вечер, публичен дом „Мечо Пух”
- Добър вечер, има ли 18 годишно
гълъбче днес за мен?
- Ооо, здравей, приятелю. За теб
винаги ще има. Вайлът я няма. Замина за чужбина. Но пък не бери грижа. Вероник
ще ти прави компания тази нощ.
- Да, нямам нищо против. Ще ù скърша
вратлето аз на нея. – и се усмихнах.
И жената на телефона се усмихна.
- А, те са младички. Гъвкави са. Не ги
плашù с това. Но не се съмнявам, приятелю, че ти си мъж, който би разместил
кокалите на една жена.
Усмихнах се. И чаках Вероник.
...
- Урод такъв! Кво се хилиш?! – извика
надзирателят и хвърли една купа храна в килията.
А вътре, в металната клетка, един
силует, тих и сливащ се ъгъла на килията. Като бухал беше кацнал в нищото. И
само очите му светеха и подсказваха, че е там.
- Кой е тоя? – попита другият
надзирател. – Що е в специалното крило?
- Мен ако питаш, това са глупости.
Европейски работи. „Дори затворниците са личности и трябва да се отнасяме с
тях...“ Тук е, щот другите затворници ще му видят сметката. Е тоя същия е
утрепал 15 момичета. Верно, проститутки. Ма на по 15-18 години, мамка му.
Млади, свежи. Красиви момичета... Ехе, какви ги могат тея мацки... А само да го
чуеш тоя хахо как си вярва, че им бил направил добро. Мен ако питаш, да го
сложат при другите. Тълпата да го разкъса.
