Ако опитам да си представя, че някога няма да те има
(защото аз това избягвам да си го представям)
е гадно.
Необяснимо.
Както да си представиш животът след смъртта -
такова е някакво -
странно.
Как така те има и чувстваш, дишаш,
пипаш някакви неща.
Телесен си.
И после изведнъж те няма.
Къде отиваш.
Оставаш.
С кои очи гледаш.
Как възприемаш света.
Какво изобщо става.
Когато те няма.
Аз не искам да си го представям.
Боли.
И заживявам в тази смърт.
Пълни капилярите.
Усуква ги в пръстен
и няма измъкване.
Няма нищо отвъд тази окръжност
и в нея нищо няма -
пръстен няма,
дори.
Една душа самопогълнала се.
Две празни очи.
Не искам да си представям, че те няма.
Същото е и да си представяш,
в хиляди безсънни нощи,
какво ли би било слънцето, ако не изгрее,
дъждът спре да вали,
птиците онемеят,
а времето назад
започне да върви.
Не искам да си представям, че те няма -
... машина, пишеща, без лист
и бих превърнал я в пиано
само да си тук.