... тя ме караше да го забравям.
Чувство, подобно да удар в главата, който да те разсее, да замести хроничната
болка, която изпитваш от нещо. Тя беше красива. Всичките ми жени бяха красиви.
Но единствена умееше да използва красотата си, за да твори. И твореше. Твореше
- съня ми, деня ми... дните ми. Малки петна слънце по лицето ми. После рисуваше
и усмивка, с която глътвах снопчето слънце, разходило се по клепачите ми. Топло
ми ставаше, когато знаех, че тя е винаги там. С разперени ръце, като ангелски
криле и чака луната, за да я отрази, отново и отново, в очите ми. Това правеше
тя, улавяше света около мен, като едно огледало и го натикваше във вените ми .
Преди нея бях дете с неосъществени мечти. Дори имах етап от живота си, в който
нямах и мечти. Колкото и странно да звучи... Не обичам себе си. Не обичам и да
ме обичат. Но пък тя го правеше и създаваше мечти за мен. Не беше като другите.
Тяхната обич е била винаги за мен като хлебна гума, която прегръща красивите
щрихи на душата ми. Цял живот обичах жени, които не ме дорисуваха, а ме
изтриваха. Само тя беше творец за мен. Тя... е мъртва от 27 дни, а аз отново
съм дете без мечти.
...
Пия бира в чаша за уиски, захапал съм
с края на устните си цигарата и се блещя в камерата на скайп:
- Пичове, схванахте ми идеята, нали?
Бая време ще трябва да стоите там. Позволявам да ви се доставя храна.
Уредете си и пет-шест... абе колко щете химически тоалетни. Ако искате и серете
в гащите си. Както знаем, го умеете.
- Не прекалявай, ей. Циркаджия! -
изкрещя министър-председателят. - Знаеш ли с кого говориш!
Замълчах, почесах се по главата
нервно. Сведох поглед. Рязко се изправих. Изхилих се.
- Май ти забравяш с кого говориш. - и
разходих окото на камерата през уплашените погледи на децата. - Ето с кого
говориш, Ньоньо. С гласа на децата. С неосъществените им мечти. С тъгата им -
повишавах тон. - С кого говориш, знаеш ли... знаеш ли как се говори с такова
дете? Знаеш ли какво да му кажеш, когато заплаче? Знаеш ли как да го прегърнеш?
Да спреш сълзите му. А ако не спрат? Ако никога не спрат...
...
... Зад мен, хванати за ръка, хлипаха
хлапетата от близката до нас детска градина. Общото между тях и мен е, че имаме
несбъднати мечти. А си приличахме и по колието на врата, заредено с експлозив.
От дърво са, боята е безвредна. Лилави ги направих - тя обичаше този цвят.
Всяка плюшка, която и подарявах, беше лилава. А беше трудно да намериш лилав
крокодил. ... В огърлиците имаше сензор. Отделят ли се една от друга на повече
от 20 метра, таймерът ще се задейства и ще последва експлозия. На лявата си
ръка имам часовник, който отчита пулса на сърцето ми. Спадне ли броят на
ударите, експлозивът ще се задейства. Това, в случай, че някой реши да ме
застреля. На дясната ръка имах ръкавица. Допирайки палеца до кутрето си пак -
Бум. По дяволите, организирал го бях перфектно. Когато тя си отиде... не
заплаках. Просто се примирих и реших да я последвам, но преди това реших да
опитам да свърша нещо полезно. Да сбъдна мечтите на няколко деца...
- Та, така... мушмороци, обрисувах ви
картинката. Искам да знам наясно ли сте? Тези дни заедно ще сбъднем мечтите на
тези деца. От вас се иска съдействие, ако ли не - Бум! 27 ангелчета отиват да
търсят щастие някъде другаде. Защото вие не можахте да им го осигурите.
- Човече...
- Стефан, мухльо, Стефан - извиках -
Ние имаме имена. Ние не сме просто човечета.
- Добре, Стефане, кажи защо се стигна
дотук. Кажи с какво да ти помогнем и пусни децата. - Търсеше подход към мен
президентът.
- Знаеш ли - започнах аз - прав си,
вина нямат децата, не наистина. Аз... - разплаках се - Аз съм тъжен, самотен,
жена ми трябва, топлината на женско тяло... курви искам, много. Всякакви -
руси, черни, плоски, дебели. Мулатка задължително. И ферари ми се кара. Да,
живота си давам за...
- Ма така кажи. Уредено е това. Давай
да приключваме, че и ние имаме деца и жени. - със задоволство от лесния успех
каза той.
Пак се изхилих.
- Май нищо не разбрахте. Искам да
сбъднете по една мечта на тези деца зад мен. Ела тук - посочих едно русоляво
момиче в синьо-бяла рокличка - Как се казваш?
- Моника...
- Кажи, Мони, ти какво искаш тези
чичковци да направят за теб? Не се притеснявай, те имат власт и пари да ти
купят всичко. Аз не съм лош, аз искам да се забавляваме, нали, деца?
Децата се оживиха. Позабравиха какво
се случва. Може би вече почваха да си намислят мечти. Нямаше нужда да ги
измислят. Те много добре знаеха какво искат. Просто и те, като мен, чакаха
мига, в който ще викнат пред някого. Ще тропнат с крак и няма да е едно детско
безобидно тропане, а ще е мощен гръм, който ще се чуе. Един гръм, който ще
отмъсти за откраднатите им усмивки.
- Ами... - започна колебливо Моника.
- Каквото искаш, Мон, това, което
изричаш нощем като молитва към Бог. Това пожелай и сега.
- Искам тате и мама да са заедно.
Обичам ги и двамата. А тате ще ме научи да карам колело.
- Добре, Моника. Еми, момчета, чухте.
- и запалих.
- В Народното събрание настана
суматоха. Бучаха, като кошер пчели.
- Как да накараме двама души да се
обичат? Ние не сме Господ, приятелю! - каза един депутат, май е ченге. Не
усетих кога се е вмъкнал, но мязаше на такъв. Парламентьор.
- Стефан, копеле. Сами избрахте да сте
Господ - оправяйте се.- Това е първата молитва. Тепърва започваме.
Импровизирайте. Ченгета, менгета, армия... гражданска защита. Намерете хората и
ги накарайте да се обичат. Нали, Мон. - и я погалих по главицата. Извиках
следващото дете.
- Кой си ти? - попитах го.
- Радостин.
- Хубаво име. Какво искаш ти, Ради?
- Копютър!
- Сигурен ли си? Имаш избор от...
Всичко на света.
- Копютър искам. Мама седи по цял ден
вкъщи на нашия и чете поезия в интернет и не ми дава да играя на нищо.
...
- Вероника, това, което стискаш, какво
е? - попитах аз следващото дете.
- Това е Лари. Хипопотам е. Обича
банани и да слуша детски песнички.
- Хм... що е червен, те, хипопотамите,
не са червени?
- Е, Лари такъв е роден. Той е
необикновен хипопотам.
- Да, Вероника, някои се раждат и
такива... Та, кажи, какво искаш?
- Искам още един Лари. Само че
по-голям от този, да му бъде майка.
Обърнах се пак към камерата и само
нажмикнах на... момчетата.
Погледнах пак децата.
- Банда, разбрахме ли се ? Можете
всичко, ама всичко, което искате, да си пожелаете. Ясно?
- Да... Дааааааа... Да - разхвърчаха
се гласовете им из офиса. Между другото, се бяхме качили на 13-я етаж в офиса
на една агенция за имоти.
Едно хлапе вдигна ръка.
- Кажи - питах го.
- Пишка ми се.
Погледнах една от жените, които бяха
останали с децата. Освен децата и три жени от персонала на детската градина
бяха с мен. Една дебела "лелка" на около 60, с мазна престилка,
къдрава синя коса и брадавици по лицето. С дебели пръсти, на които стояха като
заварени безброй пръстени. Другата жена беше на около 35. Слаба, с дълга шия и
злобен поглед. Обратна захапка и тънки устни. Щях да я застрелям още като
влязох. Антипатична ми е. Последната беше момиче около моите години. Красива
беше и ме гледаше с едно такова презрение и някак все едно виждаше какво се
случва в главата ми. Като майка ми ме гледаше, когато сбърквах нещо. Страх ме
беше да я гледам в очите, защото усещах обвинението, което се чете там.
... изпратих кльощавата да придружи
хлапето до банята, като не забравих да и припомня какво се случва, да не върши
глупости.
...
- Изпика ли се? Как се казваш ти?
- Митко Петров.
- Ей, и с фамилията дори. Добре,
господин Петров, Вие какво желаете?
- Ами... срам ме е малко.
- Казвай, Петров, срам го било. Искаш
ли Вероника да ти се смее? Момичетата не обичат срамежливи момчета. Нали,
Вероника?
- Ами имах такова гадже. Срам го беше
да ме цуне по бузата. И аз си намерих друго.
- Хахахаха - смеех се и удрях глава в
бюрото - Какво гадже бе, Вержи, на 6 си? Хахахаха, пък и вече знаеш кога да им
биеш шута. Ей, опасни сте вие, хлапетиите. Чу ли, Петров?
- Добре де - каза Митко - Искам
президента да си свали гащите, да се надупи пред камерата, а онзи с очилата да
го цуне.
- АААААААААААААААА - извиках -
Ааааааааааааа. Виждате, не съм го карал аз. Не, не! Митко сам си го измисли
това. Петров, Петров. Ааааааааа
...
- Това няма да стане - каза премиерът
- Просто - Не!
...
А пред парламента се чуваше един силен
смях. Тълпата се превиваше от смях. Бяха се събрали там. Парламента беше
обграден. Бяха вкарани около 20 автобуса на "Металкоп", стотина
трактора, докарани от фермерите. Студентите бяха също там. Имаше хиляди души.
Имаше и платна, на които вървеше Националната телевизия. Те следяха какво се
случва и при мен, и в парламента.
...
- Ще стааааааааане! - казах през смях
аз - Иначе друго ще стане. И вярвай ми, дълго време ще си целувате гъзове...
собствените. Все пак имате съвест някаква. Ще ви тежи ли това, което може да се
случи, защото просто не сте цунали един задник? Повече ли ще ви е неприятно от
това да целунете мъжки задник. И, по дяволите, президентски, това е обида към
институцията, поста, държавата. Лошо ще стане, ще ме натъжите, господин Петров
ще натъжите, след като не искате да му сбъднете мечтата. И просто... лошо ще
стане... Гащи долу! Целувка! Оближи се, усети вкуса. Еееее, айде де!
- Стратиев, чу човека - каза,
разкопчавайки колана на пантолоните си, президента.
...
- Мамка му, цуна го. Премиерът цуна
голия задник на президента. Тоя Стефан е много болно копеле, но почва да ме
радва - споделяше Михаил на жена си. Двамата не бяха на работа. Седяха си вкъщи
и следяха какво се случва по телевизията.
...
- И все пак, господа, благодарете се,
че не са гледали късните филми. Какво ли щяха да ви накарат да направите?
- А, аз съм гледал. И друго знам. -
Въодушевен каза Митко.
- Хахахах, Петров, не ставай нагъл, по
едно желание. Но ако господин премиерът прояви интерес, ако му хареса...
... Гледах как президентът и онова
ченге правят въже от ръцете си, на което виси, крещящ, червен и викащ, министър
председателят. Обърнах се с гръб към камерата. И си избирах дете.
.
- Ти - посочих с пръст, едно късо
подстригано момиче - Ела да кажеш какво искаш. И кой така те подстрига?
- Маааама, защото си ям косата. Не
трябва така, защото не е хубаво.
- Кажи, ти, какво искаш и как се
казваш ?
- Казвам се Габриела и искам да не
плача и да не я виждам нощем.
- Кого да не виждаш, Габи?
- Нея... тя е една баба с черни дрехи.
Всяка вечер ме завива и ми пее.
Зад гърба си чувах как се шепне -
Трябва да прекратим това, той е луд, ние не сме психолози, не можем да
излекуваме за един ден това дете. Всички откачалки ли можем да оправим за един
ден? Как да и изпълним, пффф... мечтата, да не плаче. Изобщо какво си въобр...
- Чувам ви, лайнари, чувам ви! -
обърнах се - Кога ще се научитете да слушате. Защо не можете да слушате, да
чувате децата. Защо не я питате защо плаче, преди да и сложите етикет? -
"не може да и се помогне". Защо не помислите защо плачат децата, преди
да метнете жалбата им вляво - при безнадеждните случаи. Защо, по дяволите, си
мислите, че децата винаги говорят и искат глупости? - резтреперих се. - Габи,
защо плачеш нощем, мила, кажи?
- Ами, батко е болен и ще умре. Има
болест лоша, а мама няма пари и...
- Достатъчно ли ви е сега? Или да
обяснявам? Достатъчно ли е! - станах и виках с пълна сила. Децата се стреснаха.
- Добре, добре, ясно. Ще разберем кой
и е брат и от какво има нужда.
...
- Мамичката им, отивам там. За едни
може... значи може, но когато ножът опре до гръкляна. Когато им припари под
задниците, могат. Отивам. И аз искам сбъдване на мечта. И детето ми има мечти
за сбъдване - Каза на мъжа си Камелия, докато се въртеше нервно в кръг и
пушеше.
- Ще отида аз, ти стой при него.
Сменяй превръзките и гледай какво се случва по телевизията. Отивам. - Взе
палтото си мъжът й, целуна я и излезе.
...
- Мишо, тебе пък кой те облече така?
Риза, вратовръзка, елек. Ти на сватба ли си или на детска градина?
- Тате, той казва, че един мъж трябва
да свиква да е добре облечен от малък.
- Баща ти го зарежи, на теб удобно ли
ти е така?
- Не, ама тати казва...
- Зарежи баща ти, ти казвам! Сваляй
тая връзка.
Момчето започна с малките си пръстчета
да се бори с възела на вратовръзката.
- А, значи, баща ти знае как да ти
надене хомота, а не те е научил как го свалиш. Е така - разхлабих врътовръзката
и я изхлузих през главата му. - Заминаха ли ушите, извинявай! - той се хилеше и
се чешеше по ушите.
- Михаиле, кажи сега какво искаш ти.
- Един милион долара!
- Глей го па тоя, тарикат. Много филми
гледаш, но нищо, днес ти е паднало.
- Погрижете са за бъдещето на бъдещия
си колега, момчета. - пак говорех на депутатите. - Мишо, баща ти е тъпо копеле,
това да му кажеш. А и ти ще станеш тъпо копеле като него - детето ревна и се
затича към младата "лелка" . Гушна се в нея и триеше лице в
престилката и. Тя го взе на ръце, гледаше мен и ми се караше... Очаквах го.
Знаех, че няма да се сдържи. Усеща ме, познава ме, вижда ме там в дълбокото и
може да ме контролира.
- Не мислиш ли, че пракали, какво е
виновен Мишо? Защо си го изкарваш на него. Нали си дошъл точно за това, да
докажеш, че не те имат вина. Кой си ти да кажеш, че той ще стане какъвто и да е
или няма да стане? Майната ти! И какво ще промениш така, мечти ще сбъдва, така
става тая работа. Рано или късно, ченгетата ще те пречукат. Но още едно дете
ревне ли, лично аз ще те пречукам, обещавам ти! Пък каквото ще да става. Ще
отлетим заедно за ада. Тъпак... Пет години се грижа за деца. Всеки ден. Всеки
божи ден ме карат да се усмихвам, но два пъти по-често се прибирам вкъщи и
плача. Виждам тъгата им, болката им. Но се грижа за тях. До тях съм и се
опитвам да компенсирам... да им дам това, от което имат нужда. Всеки ден. На
всички, през всички тези години. Питай колежките, Христова е с 30 години стаж.
Така се води тази война. Не като теб. 30 нашийника, една пушка и треперещи
ръце. Толкова ли можеш!... Тъпак...
Очаквах го, майната и. Слушах я и
мълчах. Много, много трудно ми беше да се събера и да кажа:
- Добре, секси, мис червен кръст,
не... как да ти викам - Майка Тереза?... И двамата знаем, че няма да ме убиеш,
а и не можеш. Но все пак ще се постарая да не разплаквам повече децата... Мишо,
Михаилеее?
- Да - изхлипа той.
- Ти можеш да бъдеш, какъвто искаш.
Можеш да станеш, каквото пожелаеш. - казах и кимнах въпросително, гледайки
сърдитата мацка.
Тя кимна в знак на съгласие и остави
на земята детето.
...
- Стига си бърка в носа! Какво има
там!
- Съкровище... - каза, усмихнато,
поредното хлапе. И останалите се засмяха.
- Ще ти дам аз на тебе съкровище. Как
се казваш и какво искаш?
- Жоро се казвам. Ами, Мишо ме
изпревари.
- Не е проблем, само кажи и ще ти
дадат и на тебе един куфар с пари.
- Не искам. Искам да гушна Лора.
- Лора коя е - мама, кака или някоя
мацка, дето обичаш? Момичета, коя от вас е Лора? Има ли тук Лора?
- Нееееееее... - викнаха в един глас
- Не, бе - нацупи се Жоро - Лора е
моето коте, ама го няма от пет дни. Търсихме го навсякъде и го няма.
- Добре, Жоре, тези чичковци ще
намерят котката ти. Ама мисля, че се прекара, това е лесно, можеше нещо друго
да избереш.
- Ама аз искам Лора да гушна...
- Добре де, добре, това ще изпълнят те
за теб, сега да не ми ревнеш и ти, че оная кака ще ме бие. - и гледах усмихнат
момичето, а то въртеше език в устата си, беше скръстила ръце и ме гледаше
пак... всевиждащо.
...
Уважаеми депутати, уважаеми зрители.
За днес толкова. 9 хлапета, 9 мечти. Чакам резултати утре. Тогава ще продължим
и с втората деветка. Никой да не излиза от парламента. Без оправдания, че оттам
не можете да действате. Всички ви гледат и чуват. Имате мобилни телефони.
Достатъчно е. А аз съм гладен и ми се спи.
Обърнах се към децата:
- Банда, кажете някоя игра да
поиграем, после да се натъпчем с пица и сладолед и да спим.
...
Добро утро, Такландия! Как сме днес? -
прозявам се и се блещя на камерата - Кой ще докладва докъде я докарахте?
- Добро утро, Стефане! - ченгето под
прикритие беше - Имаме:
- компютър
- голям хипопотам
- братчето е прието за лечение
- семейството се събра. Не вярвахме,
че ще стане, но от страх ли за детето, не знам. Мъжът бил без работа и често
пиел. Уредихме го. Безработен актьор е. Беше, сега не е. Лично мога да те
уверя, че наистина отношенията им ще потръгнат.
- парите са на сметката на бащата на
Мишо
- обаче не можем да намерим котката...
...
- Така, добре, парите отиват на
сметката на Майката на Мишо. Актьора го искам в парламента, с жена му. Но не...
неееее... нищо не правим, мамка му... нищо не правим... - пак заблъсках глава в
бюрото, вдигнах я, в очите ми имаше сълзи - Една котка не можете да намерите.
Една шибана котка, мамичката ви... още сега ще ги очистя всички до едно... - и
се обърнах с пушката към децата... - ... какво се разбрахме, какво обещахте?...
Една котка не можете да намерите... Къде, по дяволите, е Лора?... къде е...
Лора - изкашлях слюнка и се държах за очите с наведена глава. Децата зад мен
също ревяха. Дебелата жена беше на колене и се молеше. Слабата получи гърч, а
красивото момиче се опитваше да и извади езика...
- Ето я, ето я - викаше
депутатът-ченге, държейки една котка.
- Ама тва не е Лора - каза Жоро.
... Вдигнах глава. Спрях да треперя.
- И лъжете... отново. Искате да
излъжете... Какво не разбрахте... Защо пак... защо... Ще се видим в ада... -
казах и се запътих към терасата.
- Недей, Стефане, недей, спри - чувах
на високоговорителя - ... недей... спри...
Вървях бавно, усетих силен удар в
свивките на коляното. "Майка Тереза" искаше да спаси децата си.
Паднах. Тя се опита да ме ритне в лицето. Хванах крака й. Изправих се, ударих й
шамар. Свлече се в несвяст. Станах и продължих, куцайки. Дебеланата се молеше,
децата плачеха и не смееха да помръднат.
- Ще намерим Лора... ще намерим
котката, Стефане... Има още мечти за сбъдване... Стефане... недей... Стефане...
- пращяха колонките на компютъра.
Куцах, извадих цигара, запалих. Вървях
едва-едва... оставаха още пет метра... направо се влачех...
...
А пред парламента - рейсове се
сблъскваха с БТР-и, трактори прегазваха полицаи. Огън и кръв летеше из въздуха
и рисуваше водапад. Водапад, под който Ангелина крачеше спокойно, гушнала един
кашон. Вървеше и никой не и обръщаше внимание. Тя е на 7, с гъсти черни коси,
вързани на конска опашка, стигащи почти да земята. С малките си крачета, обути
в бели санадли, газеше в локвите от масло и пепел. Стискаше кутията и вървеше
към парламента. Вървеше бавно и уверено... вървеше... както вървях аз към
терасата...
...
- Тате, какво ли има в
кутията, която държи това дете? И защо са направили паметник на момиче с кашон?
- Тук, мила, преди 20 години беше
Народното събрание. Виж перата на ангелите около момичето?
- Много са красиви, но защо са... май
са слепи?
- Слепи са, да. И са точно 27... а
историята е... Знаеш ли, в кашона има една котка заедно с новородените си
котенца. Ела да ги видиш...
Ще те повдигна и ще видиш колко са
малки и красиви, като истински са. А и сега слънцето прави златото неустоимо...
___________________________________________________________
П.П. Всяка прилика с реални лица и
събития е случайна. Разказът е плод на художествена измислица.
