Чета.
Пиша.
Рисувам.
Слушам (музика).
Говоря.
През компютър.
Подлъган от
бързината на случващото се,
от компресията
на време и пространство
ми се
струваше за миг удачно, удобно
и правилно.
Сега
имам належаща нужда,
да усещам
движението на химикала по листа.
Да попивам
хората и себе си с всичките си сетива.
С ушите си.
С целостта
на очите си,
която е
различна от двумерните изображения.
Да ги
чувствам чрез движението на затворения
въздух между нас.
Омръзнаха ми
мъже потънали в пот, пепел и самотата си,
да изиграват
душевна чистота.
Самотни жени между запръжката на боба
и премитането
на стълбището, да обличат официалните си тоалети
и да се
снимат до „плазмата”, за да демонстрират и да се приобщят към всеобщото
щастие.
щастие.
Омръзна ми от екскурзиантски ухилени лица
и как никой
не показва изкривеното от бачкане и нерви лице
в печеленето на кинтите за мига удоволствие.
Нима е грозно?!
Не е.
Пести виртуалната
споделеност
от време и
пространство
и по този
начин и от живота ни.
Майната и на
тая удобна лекота и компресия.
Била и позитивна.
искам
хората
и
живота
истински
пълнота
искам
