...

Чета.
Пиша.
Рисувам.
Слушам (музика).
Говоря.

През компютър.

Подлъган от бързината на случващото се,
от компресията на време и пространство
ми се струваше за миг удачно, удобно
и правилно.
Сега
имам  належаща нужда,
да усещам движението на химикала по листа.
Да попивам хората и себе си  с всичките си сетива.
С ушите си.
С целостта на  очите си,
която е различна от двумерните изображения.
Да ги чувствам чрез движението на  затворения въздух между нас.

Омръзнаха ми мъже потънали в пот, пепел и самотата си,
да изиграват душевна чистота.
Самотни жени между запръжката на боба
и премитането на стълбището, да обличат официалните си тоалети
и да се снимат до „плазмата”, за да демонстрират и да се приобщят към всеобщото
щастие.
Омръзна ми от екскурзиантски ухилени лица
и как никой не показва изкривеното от бачкане и нерви лице
в  печеленето на кинтите за мига удоволствие.
Нима е грозно?!
Не е.

Пести виртуалната споделеност
от време и пространство
и по този начин и от живота ни.

Майната и на тая удобна лекота и компресия.
Била и позитивна.

искам  
хората
и
живота
истински
пълнота
искам