Вятър от обърнато листо

              

                         

       Вятър 

            от обърнато листо

- Добре бе,  Хари, сигурен ли си, че не сме сбъркали? - попита момичето.

- Мила моя, много добре знаеш, че аз никога не бъркам. Забранено ми е. Пък и някак не е уместно, не мислиш ли. Как да го разбирам това? Нима се съмняваш в моите...

Тя не го слушаше. Усещаше, как листата на дъба плуваха в малкото езерце, а малки капки от върбите случайно ги уцелваха и ги преобръщаха. Колко пагубна бе една капка за едно сухо дъбово листо.

- Хари, една капка може ли да убие?

- Всичко в този живот може да убива.

- А какво може да не убива?

- Всичко в този живот може и да не убива.

- Абсурдно е, не мислиш ли? Как така една капка хем може да те убие, хем пък да те не убие?

- А знаеш ли, че дори става по едно и също време. Отнемайки някъде нещо, то се появява другаде .

- Да... Знам аз. И той ми го обяснява. Но, знаеш ли, Хари, чувствам се убита. Неубиването нещо не го разбрах.

- Знам. Затова си тук. Не си доволна от смяната. Подаде жалба. Сега си с мен. И ще ти възстановим това, което желаеш.

- И все пак не ми стана ясно. Защо сме тук? Къде е това село? И как стигнахме дотук?

- Тук сме... ще разбереш. Това е едно място, където днес... да ти го кажа така... една капка ще преобърне лист. И ние с теб трябва да уловим вятъра от обръщането на това листо. Успеем ли, ти ще си доволна, аз ще съм си свършил работата. И ще се запази балансът на убиване и неубиване, който вие млада госпожице решихте да нарушите с вашата жалба.

- Ми тъй! - тропна с крак обидено тя.

Хари извади от една сбръчкана кожена чанта три метални топчета големи колкото портокал.

Момичето се намръщи:

- Пак ли?

- Този път се постарай да не повръщаш и когато ме стискаш - внимавай, кожата ми е нежна, нищо че съм пингвин.

Хари хвърли топчетата във въздуха. Те се забиха на около пет метра над главите им. Като в таван от пластилин и така застанаха. После се разпукаха на две, като пластмасова кутийка с играчка от шоколадово яйце и от тях заизлиза като цигарен дим тъмно лилава маса. Изведнъж се образува триъгълник от трите сфери. Хари улови момичето за ръка и скочи в триъгълника.

...

- Добре бе, Хари - каза кашляща тя - Пак сме тук! Кому беше нужно да правиш пак тази дивотия?

- Тук сме. Не, не е сега.

- А кога е?

- Мигът, в който капката ще капне.

- А ти не можа ли веднага да дойдеш тук?

- Не мога. Трябваше да преценя точно след колко време ще се случи това.

- Мхм. Математика разна. Като метеорологията по-точно. Преценяваш кога ще вали.

- Не точно, но приеми го така. Гладна ли си?

- Да.

Хари извади от чантата два банана, подаде единия на момичето, другия остави до себе си и се загледа в езерото.

...

   Влакът тракаше. Клатеше се и беше претъпкан. Цигареният дим беше заместил обикновеният въздух. Евгени четеше книга, но повечето време гледаше през прозореца. Гледаше полята и се усмихваше. Ентусиазмът му нарастваше с всяко едно завъртане на колелата на влака. Всяко едно "тудуф- удуф" беше стъпка към дома. Дома, който преди толкова години напусна. Но, не можеше да чете. Разсеян беше. Едни обширни поля с накацали щъркели. Стрелващ се за кратко сокол. "Тудуф-тудуф" и е по-близо и близо до вкъщи. Мурад беше пале. Какъв ли е станал сега? Десет години. ... Остря болка прободе коляното му. Сви очи. От ужаса капки слюнка изскочиха от устните му. Хвана се за коляното и заби глава в облегалката.

- Момче, добре ли си? - попита го мъжът срещу него.

Eвгени, притеснен, че е уплашил спътниците си, бодро и осъзнато каза:

- Добре съм, добре, нищо ми няма. Свикнал съм.

...

   На гарата е. Извади от кутията си цигара Запали я. Стоеше, гледаше фасадата на сградата и най-вече часовника, беше спрял на 12:45, а сега беше 15 часа.

- Така е, спрял е. Скоро ремонтирахме гарата ни. Ето, имаме знаме на европейския съюз, българското, пък и изолация сложихме. Кмета издейства пари. Добро момче ни е кмета. Много направи за селото. Ще го разгледате, ще го харесате. Вие откъде сте?

Евгени веднага позна мъжа. Но, не искаше да го прекъсва. Просто го гледаше право в очите и му се радваше.

- Не ме ли позна, бай Георги. Евгени съм. Гената, на Здравка синът.

- Да ме вземат циганите с дрезината и в дерето да ме метнат - така винаги казваше той - абе, момче, пък и ти се не обаждаш. Говоря ти аз, ти ме гледаш и мълчиш. Викам си тоя чужденец ще да е. Не ме разбира, а то от нашенец, по-нашенец. Ей, ... гладен ли си? Жаден? Уморен ли си? Ей... радвам ти се. Пък и точно сега, сетихте се вие, младите за село. Таман и Мила е тук. Ще се видите.

Евгени мълчеше. Извади още една цигара.

- Ама съм и аз... - каза възрастният мъж - няма значение... Радвам се, че си тук, момче.

...

   Мурад се разлая. Евгени за миг почувства страх да отвори външната врата.

- И ти ли не ме позна бе, момче?

Песа утихна. Позна гласът му. Момчето отвори вратата, а песа се изправи на раменете му. Палето Мурад вече беше станал 80-килограмова каракачанска овчарка. Евгени не издържа тежестта на кучето и падна на земята. Мурад му ближеше лицето. Момчето с пръсти опиваше да се предпази и се смееше.

- Ела, Здравке, да видиш какъв син си родила. В Германия го прати да учи. Той се върна същия мърльо. С кучето се търкаля по земята - каза, с усмивка и сълзи на очите баща му.

Майка му дотича на вратата.

- А така, Мурад, дръж го! Като ни забрави. Не го ближи, а го захапи за врата.

- За врата да ме бил захапал! А внуци после Мурад ли ще ти прави? - каза през смях Евгени, вече изправил се, със замотано, като скъсан чаршаф, куче в краката си. - Няма ли "Добър ден, мили синко. Радост за нас е посещението ти!"... - прехапа устни, замълча. - Прибрах се, мамка му!

Майка му се спусна към него и го прегърна. След нея, бавно и спокойно, тръгна баща му.

- Моето момче - прегръщаше и целуваше лицето му майка му.

- А се хванахте, а почнахте да се лигавите. - с престорена строгост каза мъжът. Здрависа се и го прегърна.

...

Хапнаха.

- Аз ще лягам. Сложила съм ти завивки в твоята стая. Не е много хладно, с едно одеяло ще си добре. Ако нещо ти трябва...

Веселин (така се казваше баща му) я погледна.

- Добре де, добре. Радвам му се. Не може ли да се грижа за него? Хайде, лягам си. Лека нощ!

- Лека нощ - каза Евгени.

- Татко, тя тук ли е?

- Очаквах да ме питаш. И аз щях да ти говоря затова, но не смея пред майка ти. Плаче всеки път. А сега, като ти си тук... Не посмях. Тук е. От два месеца е тук. Баща и е болен и тя е при него. Мен ако питаш, сега майка и двойни ядове си има. Хем на него прислугва, хем на нея. Но той така иска. Не я пуска да си ходи.

- А за мене какво ти казва тя? Говори ли ти? Пита ли?

- Да ти кажа, само ме поздравява. Мило, вежливо се държи с мен. Но дотам свършва всичко. Не се мъчи момче. Десетина дни ще изкараш тук. После отиваш в града. Минало е това. Не си пълни главата с лоши мисли.

...

   Евгени гледаше тавана. Как миришеше къщата. Ухаеше на познато. На истинско, на нещо което е той. Нито една квартира в Мюнхен не му миришеше така приятно. Дори жена да изпълваше със смях и парфюм въздухът. Нито веднъж не усети този аромат на ... дом.

   "Не си пълни главата с лоши мисли"- беше съветът на баща му. Не бяха, може би, лоши. Не бяха дори и мисли. Но главата му беше препълнена с емоция. Той си е вкъщи. Тя също е тук. След десет години живот, той пак се връща, там откъдето е тръгнал. Стъпил е на първата плочка, която го заведе до, това което е. Но същото ли е...

...

   Евгени се разсъни. Изми се. Денят беше слънчев. Липсваше му този огромен прозорец на банята. Нито една изкуствена светлина и в най - лъскавата баня не беше, като този прозорец , през който слънцето се разхождаше по напуканата вар и изпръхнали плочки, рисувайки причудливи картини. Обръсна се. Направи си кафе. Не му се закусваше. Искаше първо да се разходи из селото. Красиво беше селцето. Пък и заради туристите го бяха направили още по - приятно място. Евгени влезе в магазина. Вътре беше и Мила. За миг му мина през главата да излезе. Но реши да я заговори.

- Каква хубавица си станала!

- Сигурно си прав, ако можех де се видя... - тя го позна само по гласа му.

- Не ти трябва. Щом аз ти го казвам, довери ми се.

- Достатъчно ти се доверих...

Тя взе пликовете с покупките, обърна се рязко и излезе.

   Продавачката плахо чакаше младежа да плати сметката си. Знаеше какво се случва. Всички в селото знаеха. Говореше се. След десет години те пак са на едно място. Момчето и момичето, които се обичаха. Тяхната история просто беше част от местния фолклор. На масата се дискутираше за днешното чалга величие, националите по футбол, гаврите на политиците, 500 килограмовия глиган звяр и историята за Евгени и Мила. Имаше десетки версии. Хората цъкаха, мислеха. Понякога им беше трудно да вземат отношение, да застанат на страната на един от двамата. Често просто всички млъкваха и певеца в кръчмата почваше тъжна любовна песен... Празни бутилки евтина водка. (Лозовите насаждения от доста време на даваха редовно плод. Овошките също. А каквото се роди се събираше и се правеше ракия за туристите.) Глави, забити в масата. Небръснати мъже. Напсували вече всичко живо на тоя свят, се сещат за жените, които някога са успели да им влеят капка живот и след разказаната история за двамата млади и бая чаши водка, просто забиваха глава и мълчаха, а някои въздишаха:

"- Това е любовта... живот и болка... болката в живота и неизменна негова радост... "

А на сутринта отиваха с махмурлук да берат, копаят или поливат, в зависимост от сезона, градините на италианеца за 1.5 лв. на час.

...

Както във всяко село и в това има събор. "Най-интересното на този събор бяха, са и ще бъдат, докато това село го има на картата (цитат от изявлението на кмета от тези мероприятия) нестинарските танци. И школата за нестинари в селото. Тук децата ни се раждат, не на бели чаршафи, а директно в жарта " ... Да. Италианецът и тези танци успяваха да спасят селцето от изтриване от картата. Евгени и Мила също танцуваха и участваха в тези представления. Бяха две влюбени хлапета. Навсякъде заедно. Родителите им, дори често се шегуваха и приемаха идеята за брак между тях. Всичко беше по детски красиво и също така толкова силно... до случката в огъня. След събора, те двамата останали да танцуват. Евгени от няколко дни и се сърдел, ревнувал от едно момче, на което Мила обръщала внимание. Селото е малко. Всички почнали да говорят. Младежът бил разярен. Танцували те, танцували... били изморени от танца на събора. Мила му давала знак да спрат да починат. Веднъж, два пъти. Той не пожелал. Тя се подвела по него. Проявила инат. "Танцували те, танцували... докато момичето не паднало в жарта. Сега е сляпа, а той избягал в Германия" - това гласеше историята.

...

   Стълбите към тавана скърцаха. Ако някой непознат качваше тези стъпала, доста би се замислил дали няма дървото да се сцепи. Но това беше Евгени и това беше неговият дом. Дори след толкова години, той вярваше, че стълбите ще го заведат точно там, където е тръгнал и ще понесат цялата му тежест. Младежът обърса пластовете прах от раклата. Бръкна в една пукнатина на гредореда и извади ключа. Ставаше му магическо и топло, когато намираше нещата си, така както ги е оставил. Хванали коричка прах от време. Но където е заключил всичко - там е - непокътнато и живо. Най-отгоре в раклата имаше две снимки. Едната на него и Мила под цъфналата праскова в двора. Другата само на Мила с малкия Мурад.

   Може би половин час гледа снимките. След това в дървения сандък бяха наредени всичките му бележници, грамотите от читалището за ежегодното му участие в нестинарските танци. А най-отдолу бяха прилежно сгънати дрехите му. Бяла риза с шевици и черен панталон. Споменът го удари в стомаха. Сви гърдите му и въздишка смесена с ръмжене се изплъзна оттам. Хвана ризата за "раменете", изправи я пред себе си... отново изръмжа и дръпна с всичка сила с ръце на две страни. Ризата се разцепи по средата. Настъпи парчетата с крак и с две ръце късаше. Парчета от ризата където бяха шевиците се отделиха. Държеше ги в ръце, загледан в празното пространство, стискаше шевиците и се опитваше да не заплаче.

...

- Какво правиш? - попита го майка му.

Евгени мълчеше и продължаваше да шие.

- Хе-хе. - усмихна се жената. - Остави на мене аз ще ги зашия. Радвам се, че... Радвам ти се!

Остави майка му да пришие шевиците на новата му риза, която извади от сака си. Гледаше я. Тя шиеше и мълчеше. Чакаше го да говори. Очакваше да излее душата си. Да я влее в извора. Изливайки се да не умре, а по-силни и дълбоки да станат водите му. Но момчето мълчеше и гледаше, как майка му кърпи целият му стар живот върху новата риза.

...

   Днес е съборът. Селцето е пълно. Захласнати чужденци. Приятно пиене е ракията. Виното е евтино, а доближава европейската класа. Колко метра баница се поглъща тези дни, така и не се разбра. Може би колкото оттук до звездите. Може би и повече. Освен чужденците тук са и циганите. Със сергиите си. Макет на "батман", "спайдърмен". Разни гърнета. Лодки от борова кора. Свещи. Плакати на фолк певици... Събор!... По ориенталски кичозен. Но и също така духовно зареждащ. Стига да можеш да чувстваш и да виждаш, това което е важно иззад циганските сергии.

   Евгени се катери по хълма. Гората е толкова тиха. Птиците са заглъхнали. Дали са път на хората. Днес е събора на хората. Птиците отстъпват. Евгени искаше да нацелува мъха по всички дъбици. Да погали пресните иглички на боровете. Да омаже пръстите си със смола и да ги почисти в камък, оставяйки след пръстите си форма на сърце. Лепкава уханна картина. Която така залепна в самия него, че още храчи парчета от нея. А беше толкова отдавна.

- Гена! Гена!

Чу младежки викове. Обърна се.

Зад него ходеха и викаха банда момичета и момчета. Момчето успя да събере мислите си зареяни из листите на гората и поздрави, викащите името му, младежи .

- А не, и вие ли сте тук. Не мога да повярвам. Таня, Миро, Ема - ти ли си това... Люси... братче. Колко време мина. Ще танцуваме ли днес? - каза той и се усмихна.

- Ще! Гледам извадил си... униформата. Без тебе танците не са същите. Никой не може да се целува с огъня, както ти го правиш. Ти и Мила... Ех... човече, неземно красиви бяхте. - ентусиазирана си спомняше Таня. Едно къдрокосо, луничаво момиче. Тя обичаше Евгени, като брат. Учеше се от него да танцува.

   Евгени се присъедини към тях. Не беше вече сам с мислите си. Вече беше част от ято. Запътило се към събора. Към извора. Като птици прииждаха хора, от всички тайни и от асфалтираните пътища, по хълма. Кошници пълни с вкусотии. Деца с балони в ръцете. Двойки пенсионери, които обличаха младежките си дрехи. Спретнати, хванати ръка под ръка. Пак бяха млади и влюбени. Оформяха се групички от разпознаващи се след години връстници:

- Как си?... Женен ли си?

... а, трето дете!?

- Как я карате?...

- Добре сме, добре... бутаме, шаваме. Нали сме тук. Не ни ли видиш тук, значи нещо се случило. "

   Съборът протече, както би следвало - песни, викове, смях, припомняне кой - кой е, какъв е станал и накъде ще продължи. И има ли смисъл да продължава. Но днес никой не търсеше тази причина и повод да върви. Просто вървеше. Дишаше . Търсеше очи, забравени очи , които някога са го направили това което е. Търсеше онази стряха под, която е плакал, целувал, късал цвете да го закичи на чисти очи.

Свечери се. Огньовете загасваха.

- Дами и господа, лейдис анд джентълменес, херен унд фрауен. ... - кметът опитваше да докара произношението - време е да разберете защо сте дошли тук този, ден тази вечер. Не само ракията ни е хубава тук - опит за шега, но пък всички се смееха - Днес ще станете свидетели на нещо автентично, красиво, мистично и силно, колкото самата земя. Като самия огън и мощта на човешкия дух да го пребори.

Заря озари небето. Момичета и момчета в народни носии се втурнаха в разстланата жарава. Усмивки, викове. Ентусиазирани от гледката хора снимаха и коментираха.

...

А в мрака един силует се отдели от тълпата. Беше Мила. Навлезе в гората без да я види никой. Вървеше. Сляпа. Сред дърветата. Беше такъв мрак, че зрението беше без значение. Прегръщаше с длани дърветата . Плачеше и вървеше. Тъмата се разкъса от глас:

- Защо фениксът не се страхува от огъня?

- Защото му е нужен да се роди. - отговори инстинктивно, по памет, Мила.

- А защо любовта не се страхува от огъня?

- Защото в него изгаря злото.

- Защо ние не се страхуваме от огъня?

- Защото сме два влюбени феникса. - довърши тя и се усмихна - Какво правиш тук?

- Ела и ще ти кажа? - каза Евгени.

Мила пристъпи, като наплашено животно към него. Идваше и да избяга. Със всяка крачка страхът и ставаше все по- голям. По - дълбок. Искаше да хукне в гората в обратна посока от неговите думи. И да тича, да тича... докато не падне в несвяст. Докато не се потопи в мрака и се стопи в него. Да заспи във вечната му прегръдка.

- Фениксче... Страх ли те е? ... И има защо... аз... ти причиних това... с право ме мразиш... както и аз се мразя... но пък важно ли е това... на коооого му пука за едно нищожество... мхххммм... това съм аз... нараних единствения човек, който обичах... с право ме мразиш... даааааааааа...

- Пиян ли си?

- Нееееее, просто опиянен от красотата на горският мрак...

Тя седна до него. Погали бузата му. Той наведе глава към нея и покри с длан ръката и.

- Не те мразя - каза тя. - Никога не съм те мразила.

- А защо си толкова студена с мен.

- За да не ме обичаш. Аз съм... сляпа.

Евгени се изхили спонтанно. Мила понечи да се отдръпне, погнусена от този смях. Но той я държеше силно.

- Добър тандем сме - аз пък съм сакат. Пука ти. Искаш ли да си пийнеш?

Мълчаха. Мила се сгуши в него. Целунаха се. Намираха ръцете в мрака, така желаният път към сливане. За какво са и очи на любовта. Когато и в мрака можеш да се любиш. И да виждаш толкова истинско, както никога. Да тичаш без крака . Да докосваш без ръце.

...

Лежат голи на мъха.

- Хората са се разотишли - каза Евгени.

- Защо мислиш така.

- Птиците се разшаваха.Чуваш ли? Гората приветства обичайният си мрак.

- Но ние сме тук, не смущаваме ли ние гората?

- Ние -не. Любовта не смущава птиците.

- Танцува ми се. - каза Мила. - Да отидем при огньовете.

- Сигурна ли си?

- Хайде!

Мила потърси пипнешком роклята си. Цялата беше омазана със смола и влажна от мъха. Евгени взе ризата си, закачена на един откършен клон на близкия бор, и я наметна на момичето. Полуголи те отидоха да търсят огньовете. Онези огньове, които ги разделиха и днес отново ги събират.

През пътя Евгени я държеше за ръка. Тя стъпваше танцово. Подскачаше, без страх, че ще се препъне, че ще падне. Нали той я държеше. И вярваше, че този път няма да я пусне.

...

   Огньовете бяха още горящи. Евгени взе една цепеница. Удари дъбовия горящ куп и той се срони на хиляди парчета жарава. Разстла ги. Нави панталона си. Мила върза косата си. Втурнаха се в тази поляна от разцъфтяла жар. Танцуваха. Тъпчеха огъня. Горяха злото. Без страх за нозете си. Без страх от стихията. Огънят осветяваше голото тяло на момичето. Под разкопчаната риза плътта и беше добила цвета на огъня. Развърза коси. Буйно ги вихреше. Беше дива и страстна. Толкова красива и силна. Евгени понечваше да я прегърне, тя се усмихваше и го отблъскваше с ръце. Или извърташе лице далеч от неговото. Тя беше, като дявола, толкова примамлива дива и изгаряща. Танцуваха, танцуваха... коляното на момчето не издържа, той започна да се поти и да скимти... Мила го чуваше, но не искаше да спре... тя е гола, дива и танцуваща, ако той не е достатъчно силен да я задържи, да я прегърне - да си отиде... Момчето, привлечено от огнените и очи, за миг не помисли да избяга... Танцуваха по тънката линия на огъня, по линията, която разделя - реалността от съня, живота от смъртта, любовта от дивота зловеща власт над човешката душа... И от двете няма бягство, няма насита и мисъл за спасение... Огънят нахлува в теб, ръцете му те теглят към този танц. Танцуваш, танцуваш до изнемога... до смърт и всяко бягство е предателство, към очите, които си целувал и ръцете, който си прегръщал... Танцуваш докато не се пръснеш на пепел... И ако си феникс, ще се родиш. Ако имаш любов в сърцето си не ще времето да изтрие силата на огъня... Евгени усещаше, как прегръдката на огъня го мами... Как се отпуска... заспива. Изнемощял и агонизиращ... присви коляно и...

...

- Сега е момента - извика Хари. - Ето сега можем да осъществим смяната. Да уловим вятърът от обръщащото се листо. Извади от чантата кутийката... Давай де, не се мотай! Нали затова сме тук ...

А момичето със сълзи на очи стоеше, като замразено.

- Знаеш ли, Хари... Защо той трябва да страда?!

- За да си щастлива и виждаща ти. По-бързо де!

- Ааааз... - помълча малко тя - нека ги оставим да бъдат заедно. Нека са заедно. Да си ходим... Пък и, Хари, защо ми е да виждам, ти си толкова добър разказвач... така добре описваш света...

- Да си ходим, Мила - каза усмихнат пингвинът, прегърна момичето през рамо и изчезнаха в мрака...